Пълзяха по Уайтчапъл покрай сергиите на бангладешците, отрупани с рошави зеленчуци и зрели манго, с лъскави сарита и тенджери, а Барнаби се заоглежда за подходящо място за обяд.
— О, вижте, шефе! Какво ще кажете за ей там?
— Гледай си пътя.
— „Блайнд Бегър“. Там е започнало всичко.
— Преди близо трийсет години.
— Все пак не може ли, а? Моля ви.
Трой бе изпълнен с невероятен ентусиазъм и разочарованието му щеше да е не по-малко, ако му бяха отказали. Уютна, светла, чиста кръчма с хубав дебел килим и необходимите мебели. Имаше дори павирана градина с бели маси и столове и тъмнозелен чадър, килнат на една страна. Денят беше приятен, затова решиха да седнат на открито и да изядат огромните си сандвичи с говеждо, придружени от халба бира.
— Ама лицето ти — смееше се Барнаби.
— Какво?
— Като на дете в коледната утрин с празен чорап. Какво очакваше — да видиш кръв по пода ли?
— Стърготини може би.
— Виж какво, единият Крей хвърли топа, другият е в затвора с доживотна, а Франки Фрейзър прави бомби в цирка. Това е друг свят.
Трой намаза хрян на сандвича си и се загледа към пълните с хора тротоари и ревящите по улицата коли. Това беше истинско, грешка нямаше. Започна да се отпуска и да се наслаждава на обяда си.
— Всъщност, шефе, мисля да подам молба за преместване в Лондон.
— Какво?
— Защо не?
— Защото ще те сдъвчат точно за две минути и ще изплюят само козината и жилите, затова.
— Не може да е чак толкова лошо.
— Не може ли? — Барнаби се засмя. — Откъде изобщо ти хрумна тази тъпа идея?
— Патрулиращите карат „Порше 968 Клъб Спорт“.
— Глупости.
— Вярно е. Инспектор Картър ми каза в столовата.
— Направи си още една ипотека и си купи собствено „Порше“.
— Морийн ще ме убие.
— Далеч по-безопасната възможност.
На Ломакс Роуд 17 се върнаха в три часа и сградата изглеждаше пуста. Преди да отключи сам вратата, Барнаби позвъни на Бенсън, а също и на Дюкейн (Час), но никой не отвори. Трой почука на вратата на Таня Уокър — и там никой.
Главният инспектор се поколеба няколко секунди, преди да влезе в стаята на Карлота. През годините се бе научил да се наслаждава на моменти като този заради пълната им непредсказуемост. Завърташ ключа, отваряш вратата и намираш… какво? Добра новина, която неочаквано ти помага да разгадаеш нерешимия до мига случай; или лоша новина, която праща на вятъра целия ти дотогавашен труд. Или просто нищо.
— Боже! — възкликна сержант Трой, влязъл пръв. — Оттук са минали мароканските скакалци.
— Прав си — съгласи се Барнаби.
В стаята бяха само мебелите. Разтегателна дървена маса и два стола с твърди облегалки, опърпан фотьойл и очукан скрин, на който липсваха две от дръжките на чекмеджетата. В ъгъла имаше мивка, печица и хладилниче. На металната сушилня за съдове стърчаха няколко назъбени порцеланови чаши, чинийки и стар тиган. Зад захабено перде намериха втора, много малка стаичка с единично легло, нощно шкафче, старомодно още през шейсетте години на двайсети век, и тесен гардероб.
— Чудя се оня мазник колко ли я е оскубал за тая дупка.
Барнаби сви рамене.
— Сто. Двеста.
— Пладнешки обир. — Трой се приближи до скрина и посегна да го отвори.
— Използвай носната си кърпа!
— Добре, шефе. — Сержантът уви кърпичката си около пръстите и дръпна чекмеджето. — Значи смятате, че тук е налице заподозрян?
— Не знам още какво смятам. — Барнаби се разходи из стаята, загледан в стените. Имаше множество лепенки, но нито един плакат.
— Чекмеджетата тук са празни — викна Трой от стаичката. — И гардеробът също.
— Защо ти е да опразваш квартирата, след като не се изнасяш за постоянно и си си платил наема?
— А де.
— Даже чаршафите са изчезнали.
— Може Таня да ги е взела назаем.
— Няма ключ, забрави ли.
Трой седна във фотьойла. Онзи със счупената пружина при Вивиан Калтроп беше райско кътче в сравнение с този.
— Май си е мислила, че завинаги се изнася оттук — предположи Трой.
— Да — кимна Барнаби. — Може и така да си е мислила. Но има и нещо друго. — Той подуши въздуха, после отиде до прозореца и пое дълбоко дъх. — Какво каза Лорънс: колко време Карлота е живяла в „Олд Ректъри“?