Имаше си достатъчно работа. Първо щеше да отиде до банката да върне петте хиляди. (Вече бе позвънила на господин Ейнсли да му съобщи и го помоли да анулира споразумението за заема.) След това щеше да обиколи брокерите, занимаващи се с недвижими имоти. В Костън имаше няколко агенции и възнамеряваше да ги обиколи всичките. Или поне колкото успееше да посети до четири и половина.
Отиде в спалнята си да се преоблече — сложи си рокля на цветя и сако — и се приближи до прозореца, привлечена от красотата на деня. Забеляза, че по чакълената алея към гаража вече бяха поникнали плевели, а не беше минала и седмица, откакто Чарли Ледърс я бе почиствал. С облекчение си помисли, че сега нямаше да има нужда да ходи да ги скубе. Нито тя, нито някой друг. Докато Ан се наслаждаваше на мисълта, слънцето се скри зад облак. И точно в същия миг тя видя Джекс, тоест съзря долната част на тялото му. Останалото бе скрито зад капака на колата, наполовина изкарана от гаража. Ан трябваше да вземе старата машина, за да тръгне за Костън.
При мисълта да отиде при този човек, да погледне в студените му светнали очи и да чуе похотливия му глас, смелостта й, толкова непоколебима дотогава, сякаш започна да я напуска. Ами ако Лайънъл вече му е съобщил, че тя иска той да напусне къщата. Какво ли щеше да й каже тогава?
Колко жалко, че госпожа Ледърс си бе тръгнала. Щеше да я изпрати там, за да му каже веднага да оправи колата, понеже след малко ще потрябва. Дали пък, помисли си Ан, да не отворя прозореца и да му извикам оттук.
Тогава се сети за телефона. Имаше вътрешна връзка между къщата и апартамента му. Намислеше ли какво точно да каже, нямаше да е нужно да влиза в каквито и да било разговори. Бъди кратка — посъветва се тя, вдигна телефона и натисна бутона за връзка. Видя го как спира работата си, избърсва ръце с парцал и се скрива зад синята врата. Съветът се оказа много полезен. Толкова се беше напрегнала, та чак й се доповръща, но всичко се оказа съвсем просто.
Ан каза: „Говори госпожа Лорънс. Колата ще ми трябва след пет минути. Ще бъде ли готова?“
А той отговори: „Няма проблеми, госпожо Лорънс.“
Усети толкова силно облекчение, че чак й се стори нелепо (в края на краищата какво всъщност можеше да й направи той?). Но чувството скоро отшумя и тя се усети по-спокойна. Изми си лицето и ръцете, среса си косата и я върза назад с черна копринена панделка. След това си взе чантата и провери дали парите бяха все още в нея. Поколеба се дали да си облече палто — слънцето отново се беше показало, — накрая реши да тръгне без него.
Излезе от къщата и пое към гаража, като се надяваше да изглежда напълно спокойна. Нямаше и следа от Джекс. В колата миришеше силно на препарат за почистване — кафявата кожа блестеше. Ан си каза, че гледа прекалено много филми, но въпреки това провери дали няма някой на задната седалка. Дори повдигна пътното одеяло, оставено на покрития с килим под на колата, за да се увери, че и отдолу няма никой.
Когато остави портите на къщата зад себе си и зави наляво по пътя за Костън, всичко около нея изведнъж се промени. Целият свят сякаш стана по-светъл, по-просторен и по-безгрижен. Точно това беше думата — безгрижен.
— Аз съм безгрижна — каза си Ан на глас. И запя.
„Пени Лейн“ — песента, която майка й обичаше, песента, която помнеше донякъде още от детските си години.
„Пени Лейн“ е в моите уши и в моите очи… там под синьото небе на предградието…
И колкото повече се отдалечаваше от „Олд Ректъри“, толкова по-силна ставаше радостната й възбуда. Сваляше от себе си оковите. Освобождаваше се от егоцентричен, хленчещ мъж, около когото бе организирала живота си толкова години, и от огромен, разпадащ се воденичен камък на врата й, каквато беше къщата. Откакто се помнеше, „Олд Ректъри“ бе източник само на финансови притеснения. Или ако перифразира заглавието на една от множеството книги на Лайънъл в библиотеката — това бе първият ден от останалата част от живота й.
Последните няколко километра до Костън Ан си мислеше за срещата с брокерите. И се чудеше кога ли щяха да дойдат, за да направят оценка на имота. Беше сигурна, няма да пропуснат шанса. Преди седмица в Мартир Бънтинг беше продадена къща с размерите на нейната, макар и в много по-добро състояние, трябва да признаем, за триста хиляди лири.
Скоро щеше да навлезе в кръстовище с кръгово движение и затова Ан се съсредоточи върху пътя пред себе си. Мина внимателно покрай паметника на загиналите през войните на площада при централния пазар, след това по Костън Хай Стрийт, покрай „Буутс енд Уулуъртс“ и „Минис Пантри“. Реши, че към четири часа ще иде там да хапне нещо за следобедна закуска, та после да не се налага да яде вкъщи. Тогава можеше да се върне в последната минута, преди полицаите да пристигнат. Надяваше се да дойде онзи, едрият детектив, с когото разговаря, след като Чарли беше убит. Бе го харесала, и не само защото прояви нетърпимост към превземките на Лайънъл. Ан бе доловила, че това бе човек, който не позволява на чувствата да замъгляват ума му, без при това да е безсърдечен. Стабилен, сдържан мъж, който живо се интересува от всичко наоколо.