Ан зави наляво при кметството, зад което се издигаше триетажният му паркинг. Беше построен след двегодишни ожесточени спорове. Костън, с население двайсет и седем хиляди и осемдесет и трима души при преброяването за последните избори, смяташе, че няма нужда от обществен паркинг. Когато започна обсъждането на проекта, Мидъл Ингланд излезе на улиците с плакати и засипа редакцията на „Костън Екоу“ с обидни или иронични писма, в които хората се чудеха защо им беше такъв гараж. Правиха седящи стачки пред Общинския съвет, а щом градският Отдел за благоустройство се осмели да организира публично разискване, срещата завърши с бунт. Булдозерите дойдоха да копаят, а няколко души легнаха на земята, за да им попречат. Разбира се, в края на краищата паркингът все пак бе построен и в момента, в който отвори врати, общинарите нарисуваха двойни жълти линии по целия център и прилежащите улици, та хората, щат не щат, трябваше да използват паркинга.
През работните дни в три часа следобед паркингът беше почти пълен. Ан бавно обиколи първия и втория етаж, но не намери нито едно свободно място. На третия успя да паркира между „Ланд Роувър“ и „Робин Релиънт“, на километри от изхода.
Тя никак не обичаше да паркира на горните етажи, защото само на първия влизаше достатъчно дневна светлина и наблизо минаваха хора. Останалата част от сградата бе оборудвана с изкуствено осветление, което често не работеше. Понякога заради небрежна поддръжка, но по-често след прояви на вандализъм.
Като всяко друго обществено място с лесен достъп, липса на контрол и скришни кътчета, паркингът привличаше хора, които имаха какво да крият. Само преди седмица неколцина мъже бяха заловени да разменят пакетчета хероин срещу големи торби използвани банкноти. Не разбрали, че само на няколко метра от тяхната кола двама влюбени лежали на пода в друг автомобил. След като утолили страстта си, се надигнали, видели каква търговия се върти зад отворения капак на близката кола, запомнили номера й, като внимавали да не ги забележат.
Ан бе прочела за това във вестника. Слезе от колата, заключи и четирите врати. Мисълта за залавянето на пласьорите на наркотици я накара да се почувства малко по-сигурна, така както биха се чувствали пътуващите със самолет, когато летят веднага след голяма въздушна катастрофа, защото знаят, че шансовете да се случи второ нещастие толкова скоро са нищожно малки и освен това всички на борда щяха да внимават повече от когато и да било.
Дългото разстояние между нея и асансьорът бе претъпкано с коли, но май нямаше жива душа. Ан тръгна, като непрекъснато се оглеждаше. Колко беше грозен бетонът. Мрачните сиви стени вече бяха зацапани с тъмни следи от стичала се вода, сякаш някой бе проливал черни сълзи.
Усети се, че брои колите. Две, три, четири… На седмата — щастливото число — чу шум зад себе си. Изскърцване, като че ли някой отвори врата. Ан се обърна. Нищо. Дали някой не бе излязъл от привидно празните коли? Дали не се прокрадваше в момента към нея, чакаше я само да тръгне, за да я последва и той? Или я настигаше?
Тръсна глава, подразнена от собствената си боязливост. Къде изчезна куражът, който изпълваше сърцето и ума й, докато пееше с пълен глас само преди половин час? Ан дълбоко си пое дъх, вдигна глава и ускори крачка. Единайсет, дванайсет, тринайсет — оставаха още толкова.
Сигурно носеше меки обувки или изобщо бе без обувки. Не чу нищо, само с крайчеца на окото си забеляза рязко движение. И тогава той се хвърли върху нея. Ан усети тежестта му, гадния му дъх. Ръката му се уви с невероятна сила около врата й и въпреки ужаса си тя не можа да извика.
Замъкна я до най-близката кола. Преди да разбере какво става, той я сграбчи за косата, която събра в юмрука си и дръпна назад. После със страшна сила я блъсна напред и размаза лицето й върху капака на колата.