Валънтайн Фейнлайт работеше. С други думи, разглеждаше картинки. Коректурите на „Барли Роско и момчето, което играеше дама“ най-сетне бяха пристигнали и Вал разсеяно прелистваше страниците и си мислеше, че всичко му изглежда добре. Някога много отдавна, май бе в някакъв друг живот, щеше да забележи, че полетата на някои страници не бяха равни и вълшебната шапка на Барли беше малко по-тъмна, отколкото трябваше в сцената, когато превръщаше квадратчетата на дамата в лактови бонбони. (Шапката — бледосиня, когато Барли си вършеше ежедневните работи — потъмняваше в зависимост от тежестта на катастрофата, която предизвикваха неговите магии.)
Сега Валънтайн не забелязваше такива неща. Виждаше само лицето на Джекс: жестоко, красиво и загадъчно. Вчера вечерта се улови да се чуди как така един не особено интелигентен човек изглежда загадъчен и тутакси се засрами. Подобни мисли бяха минавали през главата на Вал и друг път, но той веднага се бе укорявал, че разсъждава като сноб. Пък и такива разсъждения изобщо бяха напълно неуместни. Тресе ли те треска, не можеш да се излекуваш с безпристрастни анализи.
Чувстваше се зле заради Луиз. Обичаше сестра си и знаеше, че като я отблъсква, я кара да страда. Единственото оправдание, което можеше да изтъкне в своя полза, бе, че ако тя остане да живее при него, щеше много повече да страда.
Понякога, в моменти като този, когато си признаваше, че думата „отношения“ е безсмислена и всъщност той е заразен от смъртоносна болест, а не от любов, Вал си спомняше за Бруно. Бе имал щастието седем години да живее с надарен, труден, забавен, добър и изключително верен човек; сексът — невероятен, кавгите им никога не бяха злобни. Когато Бруно умря, Валънтайн бе изпаднал в черната бездна на безгранично отчаяние.
Върна се към живота благодарение на родителите на своя партньор, един-двама близки приятели, работата си и най-вече с помощта на Луиз. Сега тя се опитваше да се възстанови след преживяна криза в собствения си живот, а той се обръщаше срещу нея. Преди месец щеше да е убеден, че никога не би могъл да направи подобно нещо. Тази сутрин, когато тя се разплака в кухнята, се почувства наистина ужасно и за малко да промени решението си. После му хрумна чудесна идея. Седмица преди това Луиз бе отишла до Лондон за един ден и той покани Джекс да види къщата. Беше топло, пиха вино и ядоха сандвичи в градината. Джекс много хареса „Фейнлайт“ и с мъка си тръгна от нея. Ако Луиз не живееше тук, Джекс нямаше да идва само на гости, можеше да се пренесе в къщата.
Телефонът иззвъня. Вал грабна слушалката и извика:
— Да, да?
— Здравей, Вал.
— Джекс! Какво… — Дъхът не му стигна да продължи, вдиша с мъка и довърши: — Какво правиш? Как си?
— Тъкмо се каня да си взема един душ.
О, боже, ако си прави майтап, ще ида там и ще го убия.
— Случайно да си от ония зелените?
— Какво?
— Нали знаеш, пестете водата, къпете се с приятел.
— Да не искаш да кажеш, че би…
— Само ако ти искаш.
Луиз го видя да излиза. Чу как телефонът иззвъня само веднъж. Сега гледаше брат си, своя обичан, интелигентен брат да върви и чак да подскача от вълнение; неумело отваря портата и тича по пътя. Танцува на каишката на оня противен мъж като вързана за носа мечка.
Валънтайн бе излязъл толкова бързо и чак като стигна до синята врата и хукна нагоре по стълбите, се сети, че не е взел никакви пари. Но това можеше да се оправи. Щеше да обясни.
Вратата на апартамента беше леко открехната. Чуваше се как тече душът. Дали Джекс вече не беше влязъл в банята? Или може би стъпваше тихо по бежовия си килим и се канеше да скочи изотзад. Да сграбчи Вал здраво за врата, както беше направил веднъж. Вече възбуден, Вал нарочно не се извърна назад.
Джекс излезе от спалнята, облечен в хлабаво вързана на кръста му хавлия. Дойде при Вал и сложи единия край на колана в ръката му. След това с две ръце разтвори ризата на Вал. Копчетата й се разхвърчаха из стаята.
Хети Ледърс определи деня и часа за погребението на съпруга си, покани Евадни на церемонията в църквата и после на лек обяд. Затова Евадни реши да си приготви черни дрехи. Не обичаше да носи черно и съответно нямаше голям избор. Беше възпитана да се съобразява с формалностите, налагани от традициите, и не можеше да отиде на погребение с дрехи в друг цвят.
Много зависеше от времето. В края на август можеше да е изключително топло, както и неочаквано студено. Евадни извади от гардероба костюм — сако и пола, от тънък вълнен плат и хубаво го изтупа. Сакото миришеше на молци и съвсем леко на какао — любимия й аромат. После измъкна антрацитночерна кадифена туника с дълъг ръкав и панталон в същия цвят. Огледа ги внимателно. Определено бяха достатъчно тъмни, за да са приемливи за случая, и доста елегантни, но майка й би припаднала от ужас при мисълта жена да влезе в църква с панталон. Евадни бе убедена, че макар и незабележими, нейните благи, но строги родители бдят над нея по всяко време и знаят какво прави, затова върна туниката и панталона в гардероба.