Шапката не беше проблем. Е, беше, и не беше. Тоест имаше шапка и беше с подходящ цвят, но едва ли ставаше за погребение. Купи я преди година за сватбата на любимата си племенница. Беше с високо бомбе, широка, извита надолу периферия, украсена с увиснали тъмни божури от лъскава коприна. След като не можеше да влезе в църква гологлава, така както не бе уместно да е и в мъжко облекло, тази шапка трябваше да свърши работа.
Евадни отнесе дрехите долу и ги окачи в кухнята близо до отворения прозорец да се проветрят. След това се залови да си прави чай от върбинка с лимон, какъвто обичаше да пие сутрин, докато четеше вестника.
Скоро на предната врата се чу драскане. Евадни я отвори и пусна вътре Мазепа, която носеше кошничка с тазсутрешния брой на „Таймс“. Мазепа заместваше Пиърс, който днес си почиваше.
Мазепа беше добро момиче, дори известна — бе спечелила първа награда на шоуто в Кръфтс, — но така и не се научи да носи вестник в устата си. Беше особено чувствителна по отношение на тази си неспособност и много се срамуваше, когато я изпращаха за вестника с кошница. Евадни не се беше сещала да й обясни, че Пиърс носи в уста само местния вестник. Даже имаше нужда от малко помощ за тежките неща.
Сега Мазепа, решена да направи впечатление, наклони кошничката на една страна, измъкна част от ежедневника, намести го между зъбите си, завлече го до кухнята и внимателно го остави на пода.
— Колко пъти да ти казвам? — Евадни вдигна вестника, пръстът й пропадна там, където хартията беше подгизнала от слюнката на Мазепа, и размаха свитъка пред кучето. — Как да го чета това сега?
Мазепа затупка силно с красивата си рошава опашка по крака на масата и изплезила език, шумно задиша, щастлива от вниманието, което й оказваха.
— Сега, предполагам, си мислиш, че ще получиш бисквитка.
Тупкането с опашката забави темпото, стана несигурно. Личицето на Мазепа, което по природа си бе смачкана плетеница от издатини, гънки и хлътнали места, сега още повече се сплеска от безпокойство. Евадни потупа кучето, хвърли му шоколадова бисквитка и отиде с чая си в хола. Отвори остатъците от вестника на страниците, посветени на изобразителното изкуство.
Имаше изложба на мецотинто и акварели на ранни английски художници. Евадни невероятно обичаше акварели. Чудеше се дали ще може да посети изложбата с кучетата. Госпожа Крейвън бе завела пудела си — капризна фукла — на изложба на градинарите на площад Сейнт Винсънт. В сравнение с това куче нейните пекинези бяха истински ангелски душици. Навярно гардеробиерката щеше да ги подържи при себе си малко. Евадни реши още на другия ден да се обади и да пита.
Вече сияейки от предвкусваното удоволствие, прескочи отзивите на театралните критици — на кого му е притрябвал театър при всички тези драми, които се разиграваха ежедневно наоколо? — и отвори на рецензиите за нови книги.
Винаги държеше подръка бележник и автоматичен молив, за да си записва новите заглавия, които й правеха впечатление. Не че можеше да си позволи да си купи повечето от тях, но Костънската библиотека, дори и при сегашното си състояние на постоянен недостиг на средства, обикновено успяваше някак да си издейства по един брой от новите книги.
Днес имаше цяла страница, посветена на литературата за деца. Беше разделена на карета съобразно възрастта, за която бяха предназначени книгите. Имаше публикувани илюстрации от рекламираните заглавия — някои смешни, други очарователни, трети толкова страшни, че Евадни се зачуди кой ли родител би пуснал такова нещо в къщата си. Прииска й се да имаше някое малко приятелче или роднинско дете, което да сяда в скута й и да слуша „Приказката за зайчето Питър“ или „Слонът Барбар“. Може би наскоро омъжената племенница някой ден щеше да й направи тази услуга.
В карето за деца от седем — до деветгодишна възраст Евадни намери ново заглавие от поредицата за Барни Роско. Знаеше всичко за Барни. Валънтайн Фейнлайт бе подарил пълно издание на приключенията на малкия си герой за благотворителния базар на църквата и Евадни го беше спечелила на томбола. Барли беше симпатично дете, което често се забъркваше в разни беди, но винаги подтиквано от най-добри намерения. Напомняше й за Уилям Браун, но без удивителното нехайство, което Уилям проявяваше към разрушенията, предизвикани от самоуверените му опити да помага.