Евадни остави вестника настрана — вече съжаляваше, че изобщо го бе отворила. Той провали всичките й опити да изкара от ума си името на Фейнлайт. Стараейки се да не мисли за изчезването на Карлота, което й навяваше тъга, бе започнала да изпитва състрадание към този човек. Когато симпатичният млад полицай я беше по питал дали знае нещо за момичето, или каквото и да е, свързано с изчезването му, Евадни спомена нещастно влюбения ухажор. После се изплаши, че така намесва Валънтайн в случая, и побърза да обясни: това е нейно предположение, основано единствено на наблюдения, но не й на сигурни факти.
А и горкичката му сестра. О, боже! Евадни въздъхна с глас. В петък беше чула Луиз да плаче в градината на къщата им. Беше се отбила да събира подаяния от името на „Християнска помощ“. Но като чу хлиповете, постоя нерешително няколко минути, тласкана, от една страна, от естествения порив да предложи утеха, а от друга — задържаше я страхът, че ако се намеси, може да смути или да подразни разстроената жена. Луиз правеше впечатление на доста затворен човек. Накрая Евадни тихо се отдалечи от къщата. Толкова много нещастие. Отново вдигна „Таймс“, надявайки се да си върне приятното усещане отпреди няколко минути. Обърна на музикалната страница. Тя пък в по-голямата си част бе посветена на млад и талантлив джаз музикант, самоубил се наскоро.
Евадни отново въздъхна, този път доста по-високо. Мазепа скочи на скута й, вгледа се напрегнато в очите й и издаде продължителен стон в знак на съчувствие.
Точно в пет и петнайсет, когато Луиз Фейнлайт тихо умираше от мъка, а брат й стоеше на колене на теракотените плочки под душа в състояние на благоговеен екстаз; когато Хети Ледърс и дъщеря й отваряха бутилка „Гинес“, за да отпразнуват това, че бяха успели да съберат половината от сумата, необходима за разходите по погребението на Чарли (благодарение на буркана с дарения, събирани в „Ред Лайън“); когато членуващите в Женското дружество подготвяха сърцата и душите си за своите префинени и филантропични начинания; главният полицейски инспектор Том Барнаби и сержант Гавин Трой стъпиха на напуканите стъпала пред вратата на „Олд Ректъри“.
Лайънъл Лорънс едва чу звънеца, а и беше в такова състояние на духа, че съвсем бе забравил за неотдавнашния телефонен разговор с полицая. Лайънъл се чувстваше като човек, грижил се предано за някакво котенце години наред, държал се мило с него, макар и без да му обръща особено внимание, а един ден котенцето се беше превърнало в пантера зад гърба му и бе отхапало огромно парче от ръката му.
Очевидно рано или късно Ан щеше да се успокои. Само трябваше да прояви търпение, да разговаря с нея, може би дори да се заслуша малко в думите й. Ясно бе, че има някакъв основателен повод за недоволство, макар Лайънъл изобщо да не проумяваше какъв би могъл да е. Щеше да й обещае каквото поиска от него и дори щеше да направи всичко по силите си, за да изпълни обещаното. Всичко друго бе немислимо. Да бъде оставен на произвола на съдбата на този етап от живота си, без дом, без пукната пара. Какво щеше да прави? Къде щеше да отиде? След като години наред всеотдайно бе проявявал съчувствие към отритнатите от обществото, Лайънъл осъзна, че сега, когато той самият се нуждае от подкрепа, няма към кого да се обърне. Беше бесен на жена си, че го бе поставила в такова положение, но си даваше ясна сметка: никога не би могъл да даде воля на гнева си, и затова реши да й прости, както би постъпил един християнин, и здраво да работи, за да се помирят.
Звънецът отново иззвъня и този път стигна до съзнанието на Лайънъл. Все още погълнат от мисли за бъдещето, той се понесе през покрития с черно-бяла теракота вестибюл и отвори вратата.
С раздразнение установи, че са дошли полицаите, които само преди няколко дни се бяха държали така арогантно с него. Не можа да намери кураж да сгълчи старшия офицер, по-младият любопитно надничаше в къщата иззад рамото на шефа си и Лайънъл се задоволи само безмълвно да се втренчи в процепа между двамата.
— Съжалявам за безпокойството — каза Барнаби с тон, който ни най-малко не съжаляваше за каквото и да било, — но предполагам, че ни очаквахте.