— Не и аз — отсече Лайънъл. — Аз лично очаквам — извади часовник от джобче на сакото си и заби поглед в него като омагьосан — след около двайсет минути да започне ежемесечното събрание на фърнибасетското Женско дружество.
— Вчера говорихме по телефона — напомни му Барнаби и направи крачка напред. Движението бе невероятно бързо и неочаквано и изненаданият Лайънъл автоматично отстъпи вдясно с възмутена физиономия, възприемайки жеста на полицая като нетърпимо нарушение на гражданските си права.
— Уговорихме се да се видим с госпожа Лорънс — обясни сержант Трой, който също бе влязъл във вестибюла. — Към пет.
— А — каза Лайънъл, без да затваря външната врата. — Е, да, но тя не е тук.
— Но скоро ще се върне? — предположи главният инспектор. — Вие нали казахте, че тя винаги присъства на тези събрания.
— Така е. Едно от най-важните събития в календара й всеки месец.
Мили боже, помисли си сержант Трой. Що за живот. Опита се да си представи майката на Талиса Лийн в подобно дружество. Горките женици щяха да се чудят какво ги е сполетяло. Никой друг нямаше да успее да вземе думата от нея. Морийн бе способна с часове да убеждава някого как черното с бяло. Накрая ще повярваш, че човек може да лети, и ако имаш поне малко мозък, точно това ще направиш, щом я видиш да идва следващия път.
Лайънъл се прибра и ги остави да стърчат прави във вестибюла. Не ги покани да почакат, нито да се настанят удобно, но Барнаби и Трой седнаха на два малки стола от ковано желязо, от двете страни на голяма медна ваза. Столовете бяха ужасно неудобни.
Трой, който моментално се отегчи, погледна през наредените във вазата брезови клонки и стръкчета вратига и видя, че шефът вече бе потънал в мисли и на лицето му сякаш пишеше: „Не ме закачай!“
Барнаби изобщо не беше толкова спокоен, както изглеждаше външно. Мислеше си за предстоящата среща с Ан Лорънс. По пътя за насам през цялото време уверено си беше повтарял, че третият път вече ще му е на късмет. При първата им кратка среща дори не знаеше, че изчезналото момиче има някаква връзка с убийството на Ледърс. В събота госпожа Лорънс бе така натъпкана с успокоителни, та не беше възможно да се разговаря с нея. Оттогава бяха минали цели два дни и той се надяваше тя да се е оправила. Когато вчера я чу по телефона, жената звучеше спокойна, в гласа й не се долавяше никаква тревога. Припомни си последните й думи: „Да, инспекторе. И аз искам да говоря с вас. Всъщност нямам търпение да ви видя.“
Той измърмори на глас последното изречение и Трой моментално наостри уши:
— Сър?
— Тя каза: „Всъщност нямам търпение да ви видя.“ Какво мислиш, че означава това?
— Имала е нещо наум. Иска да ви го каже. — Трой хвърли поглед на часовника си. — Ако обаче не се размърда, ще изпусне купона. Къщата ще се напълни с жени всеки момент.
— Не ми харесва тази работа.
— На мен пък още по-малко — каза Трой. — Спокойно мога да мина и без този аспект от живота.
— Млъкни.
Барнаби усети леко да му се свива под лъжичката. Студен възел на напрежение високо в стомаха. Мимолетна необяснима тревога, сякаш си видял веригата на казанчето в тоалетната да се люлее, а всъщност си убеден, че си сам вкъщи.
— Виждащ ли да идва някой?
Трой се изправи, разтръска крака и отиде до дългия прозорец отстрани на входната врата. Няколко жени вървяха с решителни крачки по алеята към „Олд Ректъри“. Не приличаха на тромавите достолепни дами, които Трой си беше представял, увити в туид от глава до пети. Някои носеха ярки панталони и сака. Една си беше сложила нещо, подобно на зелена мека шапка, дълъг лилав мохерен пуловер и дълги ръчно плетени чорапи. Дали ги виждаше? Рей Чарлз щеше да ги види.
Трой отвори вратата, отстъпи встрани и ги пусна да нахлуят в къщата. Изобщо не си губиха времето в излишни приказки и колебания. Веднага влязоха навътре и започнаха разговор на висок глас с Лайънъл. Чу се и тракане на порцелан и лъжички.
— Доведи Лорънс, сержант.
Трой се опита. Лайънъл беше в кухнята и се правеше, че помага, а жените посрещаха неговите вяли и несръчни усилия с мила снизходителност. Щом разбраха, че Ан я няма, онази с шапката предложи да му направи бекон с яйца. Навсякъде гъмжеше от хора. Някой каза: „А, ето ви и вас“ на сержант Трой и го помоли да занесе поднос с чаши в хола.
— Господин Лорънс? Бихте ли… — Трой отстъпи назад, за да пропусне покрай себе си черешова торта. — Главният инспектор би желал да поговорите.