— Какво? — викна Лайънъл, махнал фолиото от чиния със сандвичи с краставички и тутакси напъха два в устата си.
— Във вестибюла, сър, ако нямате нищо против. — Трой заобиколи масичката за сервиране и хвана Лайънъл за лакътя, внимателно, но твърдо. Грешка.
— Да сте чували някога израза „граждански свободи“, сержант?
— Да, господин Лорънс.
— Е, ако не искате да получите призовка за нарушаването им, най-добре ми пуснете ръката.
Трой веднага то пусна.
— А вие, сър, вероятно знаете, че нежеланието за съдействие на полицията при разследване на убийство е наказуемо престъпление.
— Изобщо не става дума за нежелание — възрази Лайънъл и макар още да дъвчеше сандвичите, бързо се насочи към вестибюла. — Просто всеки има право да се защити.
На вратата едва не се сблъскаха с инспектора, тръгнал да ги търси.
— Къде, по дяволите, се забави?
— Извинете, сър. Но в тая лудница…
— Да влезем тук.
Барнаби хлътна в първата изпречила се пред очите му врата. Тя водеше към малка осмоъгълна стая с няколко стола с твърди облегалки, няколко купчини нотни листове, стереоуредба и голям стар роял „Бекщайн“. Трой отиде до пианото, извади бележника си за всеки случай и го остави върху пъстрия орехов капак.
Наблизо в сребърна рамка беше снимката на свиреп възрастен мъж с пасторска якичка. Беше почти плешив, но от ушите и носа му стърчаха множество побелели косми, а ушите му се криеха зад огромни бакенбарди. Беше се втренчил в камерата. До него седеше кучето му — бултериер със свински очички, повдигнал нагоре горната си устна, изглежда, за да освободи зъбите си, та да може хубаво да захапе фотографа. Сякаш бяха родени един за друг.
— И така, господин Лорънс. Кога за последен път видяхте жена си?
— Какво, за бога…
— Отговори на въпроса бе, човек!
— Предобед — продума Лайънъл внезапно разтревожен. — Към единайсет.
— Спомена ли какви са й плановете за деня?
— Да отскочи до Костън с колата. Предполагам, на пазар. Не ми каза.
— Карахте ли се?
— Как см… Мога да ви уверя, че нашият вчерашен… спор няма нищо общо с вашето настоящо разследване.
— Работата е там, сър — намеси се сержант Трой, който бе започнал да пише, — че за нас би било от полза, ако знаехме какво се е канила да прави.
— Защо? — попита озадачен Лайънъл. — Как от полза?
— От вас разбрахме, че госпожа Лорънс никога не е пропускала събранията на Женското дружество.
— Е, то винаги има първи път.
— Не се ли безпокоите?
Лайънъл вече изглеждаше не само озадачен, но и леко разтревожен. И Барнаби си даде сметка, че е повишил тон. Наложи си да се успокои. Още един-два децибела и щеше да си е чисто викане.
Искреното объркване на Лайънъл го накара да се съвземе. Веднага си представи как изглеждаше поведението му отстрани. В интерес на истината нямаше логична причина да мисли, че с Ан Лорънс се е случило нещо лошо. Може да е срещнала приятелка, да се е забавила в библиотеката, докато е избирала книги, или в магазина, пробвайки дрехи… Нямаше логична причина. Само ледената висулка, която бавно разбъркваше всичко в стомаха му.
Опита се да говори по-спокойно:
— Можете ли да ни кажете в колко часа излезе?
— Боя се, че не. Бях в кабинета си. Днес не обядвахме заедно.
Брей, помисли си сержант Трой, спорът трябва да е бил много як. Реши да вметне един въпрос, на който знаеше отговора, но се надяваше просто да пораздвижи нещата:
— Госпожа Лорънс сама ли е карала колата до града, сър? Или вашият господин Джексън я е закарал?
— Не. — За съжаление Лайънъл не се подразни от въпроса. — Тя обича да шофира. Макар… — Изведнъж реши, че не може да им — помогне особено. Беше повече от очевидно колко искаше да се отърве от тях. — Джекс вероятно ще ви каже в колко часа е тръгнала. Май работеше нещо по колата предобед.
— Говориха ли с теб? — попита Джекс. — Полицаите?
— Да. Тоест отбиха се у нас. — Валънтайн седеше на ръба на дивана. Сега, след като бе свършило боричкането, кълченето и надвиването и кръвта се беше върнала в прекършените му крайници и изопнатите мускули, в него бяха останали само болка и объркване. Но някъде там, вътре, бе и щастието, тъмното сияние.
— За Марли ли?