— Да.
— Какво искаше да знае оня?
— Тя всъщност Луиз говори с тях. Аз се измъкнах.
— А, ще те потърсят пак.
— Та ние почти не познавахме човека.
— Няма значение — каза Джекс, бавно прекоси стаята и се просна на оранжевия фотьойл. Изпъна крака и се облегна назад, захилен до уши. — Май е по-добре да си облека нещо.
— Не — викна бързо Вал. — Недей, моля те.
— Да не си готов за още един рунд, а?
— Не, не за това. Просто обичам да те гледам.
Вал седна по-удобно на дивана, наведе се да си вземе боксерките и се намръщи.
— Знам го този магазин.
— Моля?
— „Сълка“. В западната част на Лондон, нали?
— Да. На Бонд Стрийт.
— Познавах един тип, който си купуваше халатите оттам.
— Така ли? — Вал усети съвсем различна болка при мисълта за непознатия мъж. — Ако искаш, ще те заведа. Когато имаш свободен ден следващия пет.
— Не, благодаря. Не струват. Предпочитам по-стилни неща. Като онова яке, дето ми го купи ти.
— Джекс… — Вал се поколеба, търсейки подходящите думи, защото последното нещо, което би искал, бе да обиди човека до себе си. — Какви са условията, при които трябва да останеш тук? Искам да кажа, за определено време ли си тук, нещо като… хм…
— Общественополезен труд ли? — помогна му Джекс, а от думите му бликаше презрително отвращение.
— Просто не мога да понасям мисълта, че някой ден ще дойда и няма да те намеря.
— Никога не бих те изоставил, Вал.
— Не го казвай, ако наистина не го мислиш — отрони Вал и замълча с надеждата да чуе уверенията, за които така копнееше, но такива не последваха. А и да беше ги чул, колко ли щяха да са верни? — Работата е там, ами сестра ми…
— Тя не ме харесва.
— Луиз се изнася. Скоро пак ще започва работа и иска да е по-близо до града. Та ако имаш нужда от квартира…
— Може да се възползвам.
— Бих се радвал да се пренесеш у дома — обяви Вал, докато нахлузваше зеления си памучен панталон и се мъчеше гласът му да звучи нехайно, макар в ума му да бяха нахлули мечти, които го изпълваха с главозамайващо щастие. Щеше да готви чудни ястия за двамата. Щеше да му свири произведения на Моцарт. И на Палестрина. Да му чете — Остин или Балзак. Нощем щяха да лежат прегърнати и да гледат жълтите звезди през стъкления покрив.
— Ако се наложи — подхвърли Джекс.
— Разбира се. — Валънтайн закопча ризата си с вдървени непохватни пръсти. — Това имах предвид. — Опитваше се да не гледа към Джекс, който галеше с пръста си меката, загоряла от слънцето кожа на вътрешната страна на бедрото си, като нежно я набираше на малки гънки, първо нагоре, после надолу. Нагоре-надолу, нагоре-надолу.
— Много хубаво, че ми се обади. — Вал остана доволен и изненадан от равния си глас. Очакваше да е пресипнал. — Ей така, най-изненадващо.
— Понякога умирам от желание, Вал. В специални моменти. И в такива дни просто трябва да го направя… разбираш ли?
— Боже, да.
— Днес беше такъв ден.
— Нещо специално ли задейства механизма?
— Да. Все едно и също нещо.
— Не би ли искал… Ако знаех какво е то, може би…
— Някой ден, Вал. — Джекс стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Изведнъж започна да се смее.
— Погледнете — каза сержант Трой и посочи с брадичка към гаража, когато Барнаби затвори вратата на „Олд Ректъри“.
— Гараж, да. За първи път виждам такова нещо.
— Не, горе.
Барнаби вдигна поглед. Тери Джексън стоеше на прозореца на апартамента си. Или беше съвсем гол, или носеше най-плиткия панталон от времето, когато Рандолф Скот играеше в каубойски филми.
— Жалко — рече Трой. — Още няколко сантиметра и можехме да го арестуваме за непристойно поведение.
— Копелето се хили — отбеляза Барнаби и си беше така — шофьорът им се смееше. Главният инспектор забави крачка, за да даде време на мъжа да си облече партакешите. — Не бих се учудил, ако отвори вратата така, както майка го е родила.
— Надявам се да не се стигне дотам — отбеляза сержант Трой. — Довечера ще ядем омлет с наденички.
Джекс отвори прозореца над главите им и извика:
— Не е заключено.
За трети път Барнаби тръгна по красиво застланите с килим стълби. Спомни си първото си посещение, завършило с отвратителната сцена, когато Джекс започна да хленчи и трепери при появата на своя покровител. И второто — преди три дни, когато разпитваха шофьора за Карлота Райън и той едва не излезе от кожата си в мига, в който Барнаби спомена думата „изнудване“.