И така, този път за какво идваха? Барнаби през целия си професионален живот бе защитавал необходимостта следователят да не се влияе от предубеждения, но сега усещаше, че трябва да полага неимоверни усилия да се отърве от собствените си предразсъдъци. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, в случая с Тери Джексън дори се бе отказал да се мъчи. Беше убеден, без почти никакви доказателства, че този човек с убил Чарли Ледърс и със сигурност е замесен в изчезването на Карлота Райън.
Отвори входната врата на апартамента и без да чука, влезе. Джексън отново се беше облегнал на рамката на прозореца, но този път с лице към стаята. Изглеждаше доволен от себе си. Лъскав и сит като добре гледано, току-що нахранено животно. Носеше френски пуловер и прилепнал по краката му бял „Ливайс“. Беше бос, а ситните еластични къдрици на влажната му коса бяха зализани. Боядисан и накъдрен, помисли си Барнаби, като си спомни черната мазна коса от по-ранната снимка на Джексън в досието му. Мисълта му донесе мимолетно чувство на задоволство. После Джексън му се усмихна, усмивката му подейства като ъперкът, нанесен от Тайсън, и задоволството изчезна без следа.
— Взели сте ме на мушката, инспекторе — подхвърли Джексън. — Сигурен съм. Признайте си.
— Нищо не ми пречи да призная, Тери — понеже в стаята имаше и трето лице, Барнаби придаде шеговитост на гласа си. — Добър ден, господин Фейнлайт.
Валънтайн Фейнлайт измърмори нещо в отговор. Изглеждаше смутен, същевременно предизвикателен и освен това леко раздразнен. Нямаше нужда да питат какво са прекъснали. Стаята вонеше на секс.
— Е, Джекс, аз ще…
— Не си отивайте, сър — прекъсна го Барнаби.
— Още не сме успели да разговаряме с вас за изчезването на Карлота Райън. Един от нашите служители е идвал у вас и в събота, доколкото знам, но не ви е намерил.
— Бях в Лондон цял ден.
— Е, сега сте тук — намеси се сержант Трой. Седна в оранжевия фотьойл и, извади бележника си. За нищо на света не можеше да се насили да поздрави учтиво, да не говорим да се усмихне. На света презираше само един вид хора и това бяха обратните.
— С един куршум два заека, нали, Вал — каза Тери Джексън.
— Наистина не разбирам защо питате мен. Аз я съм разменил десетина думи с това момиче, я не.
— Питаме всеки, сър — обясни Трой. — Нарича се разпити от къща на къща.
— Тя изчезна — продължи обясненията Барнаби — две нощи, преди да бъде убит Чарли Ледърс. Избягала е от „Олд Ректъри“ и смятаме, че е паднала или по-вероятно е била бутната в реката.
— Боже мой! — Вал отвори широко очи удивен.
— Ти знаеше ли за това, Джекс?
— О, да — отвърна Джекс и намигна към Барнаби, — те постоянно ме информират.
— И сега ви питаме — не отстъпваше сержант Трой — дали сте видели, или чули нещо късно онази вечер, което би могло да ни помогне в разследването.
— И за коя вечер става въпрос?
— Неделя, на шестнайсети август.
— И двамата си бяхме вкъщи, но честно да ви кажа… а почакайте. Това беше онази вечер, когато видяхме Чарли с кучето му. Помня, защото по телевизията даваха „Бети Блу“. Не виждам как това може да ви помогне да откриете Карлота.
— Няма значение — обади се Джекс. — Въпросът е да бъдеш зачеркнат от тъпия им списък, разбираш ли? Всичко трябва да е „прономеровано и прошнуровано“.
— И към теб имаме няколко въпроса — обърна се сержант Трой към Джексън.
— Забелязвам, че за мен няма „сър“.
— Например случайно да знаеш в колко часа е тръгнала към Костън този следобед госпожа Лорънс?
— Случило ли се е нещо?
— Знаеш или не знаеш? — сопна се Барнаби.
— Тя ми позвъни по телефона малко след обяд — някъде към два. Каза, че иска колата. И тръгна, амии… десетина-петнайсет минути подир това.
— Забеляза ли с какво беше облечена?
Джексън вдигна рамене озадачен.
— Нещо на цветя.
— Каза ли защо отива в града?
— Ние не сме в такива отношения.
Барнаби и сам знаеше, беше наясно, че с въпроса само си губи времето, но понякога плахи хора като Ан Лорънс, неспокойни в присъствието на по-силни личности, казваха какво ли не, без да бъдат питани, опитвайки се безуспешно да обезоръжат по този начин човека срещу себе си.