— Това ли беше всичко? — запита Джексън. — Май не си струваше да си търкате гумите дотук.
— Къде беше днес следобед?
— Тук, занимавах се с градината. Отзад предимно. Сега като го няма Чарли, всичко започва да обраства.
— А вие в колко часа дойдохте тук, сър?
— О, аз не… — Лицето на Вал изведнъж поруменя. — Може би към три и половина.
— По-скоро към три — каза Джексън и пусна широка усмивка на Фейнлайт, с която безсрамно разкриваше влиянието си над него. Сетне се обърна към Барнаби: — Това какво ви засяга?
Барнаби се надяваше да се окаже, че няма нищо общо с тях. Отдавна не бе мечтал толкова силно за нещо. Трой пъхна ключа в стартера, а шефът му започна да набира номер на мобилния си.
— Накъде, шефе?
— Ей сега ще разберем. — Докато Барнаби чакаше, нещо от неговото напрежение се предаде и на сержант Трой.
— Мислите ли, че й се е случило нещо?
— Ало? Командната зала ли е? Главен инспектор Барнаби се обажда. Да сте получавали съобщения за произшествия днес следобед? — Пауза. — Да, жена. Около трийсет и пет. Вероятно облечена с рокля на цветя.
Много по-дълга пауза. Сержант Трой наблюдаваше профила на Барнаби. Видя скулите му изведнъж да се очертават по-ясно, забеляза бръчките му да стават по-дълбоки, а веждите неимоверно се свъсиха и почти се сляха в дебела, сиво-черна линия.
— Боя се, че съвпада, Анди. Би ли ми дал малко повече информация? — Слуша няколко секунди и изключи връзката. — Карай към болница „Стоук Мандевил“.
— Какво се е случило?
— Бързо.
Трой натисна газта. Нямаха сирена, но полицейската работа си е полицейска. Отново попита какво се е случило.
— В триетажния гараж в Костън е била намерена жена. Малко преди три часа. В безсъзнание от силен удар по главата. Била е ограбена, така че не са могли да я идентифицират.
— Ако е Ан Лорънс…
— Сто процента е Ан Лорънс. Нападнали са я буквално секунди преди да я открият, иначе не се съмнявам, че копелето щеше да я довърши.
— По дяволите!
— Някой дошъл с колата си да търси място на горния етаж, едва ли не в момента, когато се е случило. Нападателят чул шума на идващата кола и побягнал.
— По стълбите ли?
— Не, повикал асансьора и докато чакал, извадил пиличка да си пили ноктите и си подсвирквал. Разбира се, че по стълбите!
— Извинете.
— Шофьорът видял жената просната на земята и повикал линейка. Сега тя е в интензивното.
— Ужасно нелепо съвпадение, шефе.
— Така ли смяташ?
— Като че ли сме обречени… Моля?
— Крадците дърпат чантата и офейкват. Не пребиват жертвите си до смърт.
— Значи мислите, че е свързано с Чарли Ледърс?
— И баба ми би го разбрала — сопна се Барнаби, безсрамно открадвайки израза от вдъхващата страхопочитание госпожица Калтроп.
Трудно би могло да се повярва, че е още жива, помисли си главният инспектор, докато гледаше неподвижното смъртнобледо тяло на Ан Лорънс.
Барнаби се взираше във фигурата на леглото, а сержант Трой наблюдаваше него. Някакво чувство, което Трой не успя лесно да разгадае, мина през лицето на Барнаби и изчезна, чертите му отново станаха безизразни. Той рязко се обърна настрани и заговори сестрата, която ги бе довела в стаята:
— От кого да се информирам за състоянието й?
— Доктор Милър. Ще видя дали ще успея да го намеря.
Чакаха, а Барнаби мълчеше, загледан през прозореца. Трой също отклони поглед от бялото метално легло. Мразеше болниците почти толкова, колкото и гробищата. Не че имаше нещо против мъртвите или умиращите. Просто като че ли нямаше много общо с тях. Като си каза това, си помисли, че тази година ставаше на трийсет, а преди два месеца бе починала баба му. Двете събития бяха така близки във времето, че това го накара да се замисли. Разбира се, имаше още много живот пред него — родителите му бяха едва на петдесет — и въпреки това безсмъртието, което на практика само допреди пет години за него бе повече от сигурно, вече не му се струваше толкова леснопостижимо. Тъкмо се чудеше дали да не почака в коридора, когато сестрата се върна с един човек, който изглеждаше ужасно напрегнат и изморен. Имаше къдрава, много руса коса, носеше очила с метални рамки и смачкана бяла престилка.
Барнаби отвори уста, но д-р Милър избута двамата полицаи извън стаята с обяснението, че според него далеч не е доказана теорията дали пациентите в безсъзнание не чуват и не разбират нищо от това, което става около тях.