— Какви са шансовете й? — попита Барнаби.
— Рано е да се каже — отвърна лекарят. Стоеше на тръни, прекалено зает, готов да хукне всеки момент. — Има дълбок разрез през лицето си и огромно охлузване, което може да означава мозъчно увреждане. Ще знаем повече, след като я видим на скенер. Стабилизирахме я, което е най-важното на този етап.
— Разбирам.
— Голямата опасност е да няма субдурален кръвоизлив — д-р Милър подръпна стетоскопа на врата си, — събиране на кръв под външната мембрана на мозъка, винаги носи огромен риск.
— Да — каза Барнаби, беше започнало да му се повдига и преглътна с усилие. — Благодаря, доктор Милър. Ние знаем коя е, между другото.
— Чудесно — подхвърли през рамо лекарят, който вече се отдалечаваше. — Като излизате, кажете на рецепцията.
Доста ядосани шофьори се мотаеха около триетажния паркинг и не можеха да си вземат колите, защото униформени ченгета записваха номерата на всички автомобили в сградата.
Полицията беше и на най-горния етаж, където командваше Колин Уилоуби. Барнаби не харесваше инспектор Уилоуби — студен човек, мазник и сноб, без никакво въображение и чувствителност, без капка човещина. Според твърдото убеждение на главния инспектор от такъв човек не ставаше добър полицай.
— Боже мой! — възкликна Уилоуби, като забеляза Барнаби и сержант Трой. Изглеждаше така удивен, все едно с видял извънземни. — Какво правите тук? Сър?
— Нападната жена е свързана със случай, който разследвам в момента. Убийството на Чарли Ледърс.
— Вече е разпозната? — Очевидно бе по-скоро обиден, отколкото доволен.
— Ан Лорънс — съобщи сержант Трой — от „Олд Ректъри“, във Фърни Басет.
— Хм.
— Току-що бях в „Стоук Мандевил“ — каза Барнаби.
— Опънала е петалата, а?
Устните на Барнаби се свиха от отвращение.
— Знае ли се точното време на нападението?
— Човекът я открил в три без пет.
— Разбирам. — Барнаби се огледа. — А вие докъде стигнахте тук?
— О, караме всичко по правилата. Не се тревожете. Сър.
— Не се тревожа. Просто ви задавам конкретен въпрос.
— Всички номера са записани. И…
— Кой пусна тия хора тук? — Барнаби гневно посочи с глава към мъж и жена, които излизаха от асансьора. — Толкова ли не можете да опазите мястото на зверско нападение над човек?
— Връщайте се обратно — викна инспектор Уилоуби колкото му глас държи и размаха гневно ръце срещу двойката. — Махайте се! Веднага!
Двамата скочиха обратно в асансьора.
— Този вход, целият етаж трябваше да са отцепени с лента. Също и стълбите, по които е избягал нападателят. Къде, по дяволите, ви е акълът?
— Всичко това е в процес…
— Много ви е бавен процесът.
— Колата й е „Хъмбър Хоук“, между другото — намеси се сержант Трой. — Доста стара.
Уилоуби зяпна. Не обичаше да го прекъсват, дори хора с неговия ранг. Да не говорим за цивилни сополанковци…
— Ето там е — посочи с глава Трой, затвърждавайки окончателно образа си на безочливо парвеню.
— Имам очи, сержант. Благодаря.
— Оградете я с лента — каза Барнаби. — И повикайте криминалистите да огледат всеки сантиметър в нея.
— Какво?
Може да има очи, помисли си сержант Трой, ама ушите му хич ги няма.
— Нямам навика да повтарям думите си, Уилоуби. Просто се погрижете всичко да бъде направено.
— Да, сър.
— Къде е намерена?
— Ето тук. — Уилоуби ги поведе към яркочервен „Меган“ — Лежала е пред колата. На няколко десетки сантиметра от решетката на радиатора.
Барнаби се наведе да огледа колата. На ръба на капака имаше малка, но очевидна вдлъбнатина. Ясно си представи как главата на Ан Лорънс е била блъсната върху ръба със страшна сила и отново му прилоша. Сетне си наложи да не си позволява подобни живи фантазии. Или пък е фрасната с нещо друго. Тогава защо си е правил труда да я влачи до колата? А и раната беше високо върху челото, но част от нея засягаше и предната част на темето. Нападателите обикновено не се изправяха пред жертвата си, за да я погледнат в очите, преди да я халосат. Дебнат, промъкват се и се прокрадват. Приближават се тихомълком отзад и действат. Барнаби се огледа.