— Стигнала е дотук — каза инспекторът и застана на пътеката между колите на известно разстояние от Трой и Уилоуби. — Вероятно е отивала към асансьора. Той я е последвал и е скочил върху нея, довлякъл я е до „Рено“-то. Ето през мазната следа от гума се вижда къде са се влачили токчетата й. Има и тук, по-близо до колата.
— Всъщност това вече съм го отбелязал в бележките си, сър.
— Браво на теб, Уилоуби — рече главният инспектор, но гласът му ясно показваше пълно недоверие към направеното твърдение. — Значи трябва здраво да се заловим за „Меган“-а и основно да го изследваме.
— Абсолютно сте прав.
Последва прекрасна пауза, която Барнаби с удоволствие остави да се проточи. Беше ясно, че Уилоуби нямаше никаква представа защо трябваше да се изследва червената кола. Страхуваше се да не го помислят за глупак и затова не смееше да попита. Но пък ако не попиташе, какво щеше да каже на криминалистите, като дойдат и на свой ред се заинтересуват какво точно трябва да търсят. Ей такива моменти, въздъхна главният инспектор със задоволство, често превръщат скучното работно ежедневие в нещо, което си заслужава да се върши.
— Погледнете тук — каза сержант Трой.
— Какво? — Инспектор Уилоуби бързо пристъпи към автомобила и избута Трой от пътя си.
— Как може да се получи вдлъбнатина на такова място? — обърна се Трой към главния полицейски инспектор, след като направи жест с брадичката си към капака на „Рено“-то. — Не и от сблъсък с друга кола, повече от сигурно.
— Така е — усмихна се Барнаби. — Набито око, сержант.
Уилоуби, озлобен от завист и яд, се втренчи в колата с изгарящ поглед. Продължава ли така, ще стопи боята, помисли си Барнаби.
— Искам дрехите й да отидат в Отдела по криминология.
— Естествено, господин главен инспектор.
— И освен това искам аудиозапис на разговора с мъжа, който я е открил. Така — Барнаби се обърна, — това май е всичко. Засега.
— Ще проверя пропуска на „Хамбър“-а, сър. Той ще ни покаже точно в колко часа е пристигнала тук госпожа Лорънс.
— Днес си в добра форма, сержант, нямаш грешка.
И Трой се отправи с тържествуваща крачка към „Хамбър“-а, а връхчетата на ушите му пламтяха от удоволствие.
Двамата вече излизаха от паркинга, когато мобилният телефон на Барнаби иззвъня. Сержант Бриърли от заседателната зала го уведомяваше, че записът на анонимното обаждане на 999 от нощта на изчезването на Карлота Райън най-сетне е пристигнал.
След доклада й Барнаби я попита дали е свършила още нещо. Трой слушаше объркан. Не помоли за обяснение, не искаше да накърнява гордостта си. Пък и във всеки случай щеше да получи отговор от сорта: „Сети се сам, сержант“, и като не се сети, щеше да се чувства още по-зле, отколкото ако въобще не беше питал. И все пак — велосипеди?
Половин час след като Барнаби и Трой напуснаха болницата, новината за жестокото нападение над Ан Лорънс вече се бе разнесла из селото. Не след дълго станаха известни и ужасяващите подробности благодарение на Кони Дейл, началничка на пощата, чиято дъщеря бе медицинска сестра в гериатричното отделение.
Този път реакцията на Фърни Басет бе доста по-различна, отколкото след убийството на Чарли Ледърс. Мрачното задоволство бе изместено от искрена тъга, защото повечето селяни познаваха Ан от дете. Не само я познаваха, но я и харесваха — бе внимателна и добра, без да се натрапва, и никога никого не беше обидила. Чуха се редица коментари от рода „Слава богу, че баща й не е между нас“ и „Горката й майка сигурно се е преобърнала в гроба“. Хората на глас се чудеха как ли щеше сега да се оправя свещеникът.
Трудно е да се каже кога точно истинското положение на нещата в „Олд Ректъри“ стана известно на селската общественост. Или някой се беше обадил там и го бяха срязали, или на загрижените запитвания по телефона е било отговаряло по странен и абсолютно незадоволителен начин. На един-двама души направо им затворили телефона. На друг му отговорил непознат глас, който обещал да извика господин Лорънс на телефона, оставил слушалката, но така и никой не дошъл, въпреки че лицето, което стояло и чакало на другия край, ясно чувало мъжки гласове и силен смях. По-късно станало ясно, че свещеникът дори не отишъл в болницата, където жена му лежала на косъм от смъртта.
Хети Ледърс чу това и ужасно се разстрои. Много й се искаше да отиде, ако не за друго, поне за да знае госпожа Ледърс, че все някой се интересува от нея. Мъжът на Полин, Алън, беше готов да я закара до „Стоук Мандевил“, но сестрата от гериатричното отделение, като разбра, че Хети не е близка роднина, обясни защо при сегашното положение наистина няма смисъл да бие толкова път. Затова Хети взе голям букет цветя и красиви есенни листа, които госпожа Лорънс толкова обичаше, а Алън ги занесе в болницата и остави на рецепцията с картичка от всички във Фърни Басет.