Същата вечер Евадни нахрани пекинезчетата, даде им да пият водичка, почете им приказка („Лака — сивият вълк“), докато се успокоиха, и тръгна към къщичката на Хети да види как е Кенди.
Беше студено и в камината бумтеше огън, който превръщаше кухнята в уютна малка пещера. Кенди, която вече беше без пластмасовата фуния на врата си и без ластичен бинт на ребрата, но все още с гипсиран крак, тръгна, олюлявайки се и щастливо поклащайки се, към Евадни, облиза ръката й и весело залая.
— Как е нашето малко чудо? — попита Евадни, седна на люлеещия се стол и прие поднесената й чаша с лимонада.
— Много по-добре — отвърна Хети и седна на протъркания стол срещу приятелката си. — Толкова е хубаво, като виждам постепенно да става все по-смела. Е, все още не сме излизали навън на истинска разходка.
— Това ще е пробният камък, няма съмнение.
Поседяха няколко минути в мълчание, доволни просто задето бяха заедно. Но паузата доста продължи и колкото по-дълга ставаше, толкова по-силно бе нежеланието и на двете да подемат разговор. Защото имаше само една възможна тема, а на никоя не й се искаше да я подхваща. Но не можеше вечно да мълчат.
Изведнъж Хети избухна:
— Чарли е бил! Още откакто беше… тогава е започнало. Какво става, Евадни? Какво се крие зад всичко това?
— Де да знаех, мила.
— Първо него, сега горката госпожа Лорънс. Никога не съм я чувала да каже лоша дума за когото и да било. А сега…
— Успокой се, Хети. — Евадни хвана ръката на приятелката си. — Трябва да се молим за още едно чудо.
— Всичко с толкова страшно. Какво ли още ще става? Имам чувството, че някой полека-лека ни тласка към голяма черна дупка.
Евадни едва ли би могла да го обобщи по-добре — при тази всяваща страх точност на представата — или по-зле. Напълно й бе ясно какво искаше да каже Хети.
Като повечето хора във Фърни Басет, и тя доскоро бе убедена, че убийството на съпруга на Хети бе случаен акт на насилие. Вероятно извършен от някой луд, по погрешка преждевременно освободен от лудница. Оня, да речем, е бил заспал в Картърс Ууд. Чарли се е спънал в него. Вбесен и ужасен, ненормалникът скочил, убил го и изчезнал. Необяснимо както всичко, свързано с лудостта. Това беше теорията и хората в селото с готовност, макар и без капка облекчение, я бяха приели.
А сега? Нападението над Ан Лорънс не можеше ли също да е случайност? Някой предположи, че сигурно е била нападната от крадци. И при това на километри от Фърни Басет. Не означаваше ли, че селото няма нищо общо?
Евадни си даде сметка как гледа на мястото, където бе толкова щастлива за дълъг период от живота си, почти като на герой от разказ. Селото — чисто и огряно от слънце райско кътче, красиво през всички сезони — подкрепя и закриля обитателите си в началото на приказката и постепенно със заплитането на разказа се променя и се превръща в диво място, пълно с незнайни опасности. Наистина един ден се бяха събудили и озовали в тъмна гора, в която верният път бе изчезнал безследно.
— Какво казваш, Евадни?
— О… — дори не беше забелязала, че си мърмори на глас. — Строфа от стихотворение, което сякаш обобщава затрудненото положение, в което се намираме.
Хети дълбоко си пое дъх и обяви:
— Има нещо, което не съм ти казвала.
— Какво, Хети?
— Полин знае, а полицията, изглежда, не го е разгласила.
— Знаеш, че съм като гроб.
— Изглежда, Чарли се е опитвал да изнудва някого.
— О! — Евадни пребледня. — И мислят, че това е бил мотивът?
— Да.
— Значи е бил някой, когото той е познавал, така ли?
— Не само той го е познавал, Евадни… — Хети трепереше от върха на главата до крайчеца на протъркания си чехъл, където Кенди потрепваше с нея от солидарност. — Не разбираш ли, трябва да е бил някой, когото всички познаваме.
Новината за Ан Лорънс стигна до Фейнлайт и братът и сестрата стъпваха на пръсти, с невероятна предпазливост, твърдо решени да не предизвикват повече скандали.