Чашата на преподобния отново беше празна и Джексън му предложи своята, дори стигна дотам да я сложи в ръката на Лайънъл. Сгъна вдървените му пръсти около столчето й, а грейналите му очи гледаха стареца окуражително.
Някой звънна на вратата. Лайънъл направо подскочи и виното се разплиска навсякъде. Джексън отстъпи назад, на лицето му се изписа изражение на овладян гняв и излезе от стаята.
Въпреки състоянието си Лайънъл позна двамата мъже, въведени от Джексън. Опита да се изправи, като сумтеше нещо неразбираемо, но явно възмутено. Олюля се, но се подпря с ръка.
— Господин Лорънс? — Барнаби го гледаше удивен.
— Той живее тук — обади се Джекс.
Барнаби позвъни в къщата едва след като установи, че няма никой над гаража, и попита:
— Защо не сте в болницата, сър?
— Какво… какво?
— Не ви ли се обадиха от „Стоук Мандевил“?
— Да… тоест… — той се обърна към Джексън.
— Казаха, че госпожа Лорънс е в безсъзнание — обясни Джексън на Барнаби. — Ще се обадят, ако има някаква промяна. Ако се промени положението, естествено, той веднага ще отиде.
Покровителственото презрение, с което говореше, беше доста обезпокоително. Както и отношението на Лайънъл. Рошав, дезорганизиран, целият в лекета, отвратително приличащи на кръв, той седеше и с грейнало лице гледаше Джексън, като кимаше усърдно на всичко, което младият мъж казваше.
— Както и да е — рече Барнаби, без изобщо да прави опит да крие презрението си, — всъщност съм тук заради теб, Джексън.
— На вашите услуги, инспекторе. Само кажете какво мога да направя за вас.
— Караш ли велосипед?
— Никога не съм опитвал. От скейтборда направо в трудововъзпитателното. Нещо друго?
— Да — обади се сержант Трой. — Трябват ни дрехите ти. Горните, бельото, чорапите, обувките. Съдържанието на джобовете. Всичко.
— На това му викат фетишизъм.
— Просто изпълнявай. — Барнаби сякаш бе въоръжен с безкрайно търпение.
— Искате да кажете… — Джексън докосна крайчеца на красивото си кожено яке. — Тези дрехи?
— Ако това са дрехите, които си носил в три часа днес следобед — подчерта Барнаби, — да.
— Казах ви вече, днес следобед работих в градината. Нали не мислите, че бих вършил мръсна работа облечен така?
— Тогава ще ни дадеш работните си дрехи — наблегна сержант Трой. Вземаше пример от шефа си и говореше спокойно и тихо. Но това, което всъщност му се искаше да направи, беше да сграбчи гадината за врата и да стиска, докато от бебешки сините му очи започнат да текат сълзи.
— В апартамента са, инспекторе.
— Ами тогава ги донеси — каза Барнаби. — И престани да ме наричаш „инспекторе“.
Няма проблем — отзова се Джексън и тръгна към вратата. — Пералнята сигурно е спряла вече.
— Кое?
— Пералнята. Като приключих, сложих всичко в пералнята. Нали ви казах, беше мръсна работа.
Барнаби закъсня с двайсет минути за заседанието в седем часа и пристигна начумерен и ядосан след шумен спор със счетоводителите от горния етаж. Заседателната зала беше пълна с хора, които оживено обсъждаха два въпроса. Първо — случаят, който до преди няколко дни изглеждаше в задънена улица, изведнъж бе навлязъл в нова фаза след неочакван и драматичен обрат. Второ — записът беше пристигнал. Всички го бяха чули, с изключение на шефа и неговия сержант. Инспектор Картър ги изчака да седнат, върна лентата отначало и пусна записа.
В мига, в който чу гласа й, Барнаби я позна.
„… помощ… трябва да… ми помогнете… някой падна — не, не, във водата… реката… тя изчезна толкова бързо… просто за миг… тичах нагоре-надолу… чак до бента… Какво? О, Фърни Басет… Не знам, преди половин час или по-малко… За бога! Има ли значение кога? Просто елате, трябва да дойдете веднага…“
Попитаха я за името и дишането на жената секна. Настъпи миг на пълна тишина и после слушалката падна. Всички чуха как тракна и се удари в стената на кабината. Сетне тя заплака. Само след минута слушалката внимателно бе поставена върху вилката.
Барнаби седеше и не мърдаше, затворил очи. Нямаше смисъл да съжалява за трагичните промени в развитието на случая; попречили му да обърне внимание на Ан Лорънс, докато не беше станало твърде късно. В речника му нямаше място за думи като „само ако“. Въпреки това му беше ужасно неприятно.