— Лайънъл работил в кабинета си над погребалната реч за Чарли Ледърс. Отдавна не се бил занимавал с това и смята, че е писал поне час и половина. Градината зад къщата не се вижда от кабинета му.
Няколко души тихичко подсвирнаха, повдигнаха вежди, размениха невярващи погледи. Инспектор Картър облече в думи настроението в залата:
— Този път Джексън ходи по доста тънко въже. Ами представи си, че старецът беше излязъл да го търси?
— О, веднага щеше да измисли, че е заспал или е отишъл до селото да пазарува. Лорънс вярва на всяка негова дума.
— Лековерен човек, а?
— Меко казано.
— И по кое време може да се докаже, че Джексън е бил там?
— Със сигурност — малко след три. Поканил Валънтайн Фейнлайт на гости.
В залата се чуха подигравателни възгласи „ооо“, мярнаха се груби и съвсем неприлични жестове, даже и съкровена молба към Господа, „ако може всички педеруги да изчезнат един друг в задниците си“.
— Не знаех, че Джексън е гей — измънка полицай Филипс.
— Той не е гей — обясни сержант Трой, от презрение гласът му бе невероятно надебелял и замалко да се задави. — Просто го прави в името на по-важна цел.
— Това поставя романтичните размишления на Евадни Плийт в съвсем друга светлина — разсъждаваше на глас Барнаби. — Спомняте ли си, виждала е Фейнлайт да кисне нощем пред градината на семейство Лорънс?
— И мислела, че той въздиша по Карлота — добави Одри Бриърли. — Сигурно много е хлътнал.
— Да — съгласи се Барнаби. — Да се надяваме, че не е хлътнал дотолкова, та да лъже заради Джексън.
— За да го прикрие ли?
— Вече има несъответствие във времето, Фейнлайт си мислеше, че е дошъл в апартамента на Джексън към три и половина. А Джексън го поправи, че било към три.
— Така де, ами как иначе? — обади се полицай Филипс, който постепенно започна да става по-забележим в стола, излизайки от черупката си.
— Фейнлайт наясно ли е как стоят нещата всъщност? — попита Григс.
Барнаби поклати отрицателно глава.
— Е, това би променило всичко — каза Пеги Марлин. — Ще видим какво ще стане, когато открие какво алиби представя Джексън.
— Което ни изправя пред най-важния въпрос — обобщи Барнаби. — От който зависи всичко, всичко.
— Как се е върнал? — сети се сержант Трой. И внезапно съобрази за какви велосипеди беше говорил шефът му по телефона, когато излизаха от триетажния паркинг.
— Точно така.
Залата забръмча като кошер. Всички говореха, разменяха идеи и предположения. Скърцаха столове, когато хората се въртяха, за да изразят съгласие или несъгласие.
— Не би взел такси със сигурност.
— Не може да е толкова глупав.
— Би ли рискувал да пътува на стоп?
Викове „О, моля те“ и „Нали ти сам каза, че не е глупав“, последвани от „шофьорът щеше да го запомни“.
— Ами тогава с крадена кола?
— Нали ще трябва да я остави някъде в покрайнините на селото.
— Е, все нещо трябва да е използвал. Човек не може да извърви пеша двайсет километра за половин час.
— Използвал е велосипед, разбира се — каза сержант Трой, надвиквайки общата врява със самодоволна усмивка на лицето си. — Май даже вече сме проверили кражбите на колела, нали така, сър?
Барнаби измъкна лист формат А4 от бъркотията на бюрото пред себе си. И го размаха със задоволството на телевизионен готвач, извадил от фурната приготвеното от него ястие.
— В този ден е имало три кражби в Костън. „Маунтин Байк“-а на едно хлапе, раздрънканото колело на пенсионер и „Пежо Лидер Спринт“, оставено пред кафенето „Софт Шуу“. Тези колела са много леки. Развиват висока скорост и смятам, че точно този „Спринт“ търсим.
Двама-трима в залата изглеждаха доста недоволни от номера на шефа си. Щом се е сетил и е проверил, защо просто не им каза? Барнаби се усмихна, безразличен към кратката намусена пауза на подчинените си. Имаше ли време, винаги оставяше хората си сами да си поблъскат главите.
— Малко е рисковано, сър — наруши мълчанието сержант Бриърли. — Ами ако не беше намерил велосипед?
— Няма как да не намери. Пред „Халфърдс“ например винаги има изложени по няколко. Сигурно е тръгнал натам, но пътьом е попаднал на „Спринт“-а.