— Гениална идея — призна Григс. — Покрива разстоянието, лесно се скрива, а и винаги можеш да скочиш от него и да изчезнеш, ако се наложи.
— Точно така — съгласи се Барнаби. — Не вярвам да го е оставил далече от селото. Затова утре още при изгрев ще организирам издирване.
— Дотогава няма ли да го е измъкнал вече от скривалището и да се е отървал от него на по-надеждно място?
— Надявам се да опита. Наредил съм къщата да е под наблюдение. Занапред постоянно ще сме по петите на Джексън. — Нямаше смисъл да им разкрива през какви проблеми бе минал, докато получи разрешение за временно наблюдение над къщата. Твърдото му убеждение за всеки друг бе просто подозрение, неподкрепено от нито едно доказателство. С триста зора му разрешиха да организира наблюдението, но му заявиха, че ще преразглеждат решението си на всеки двайсет и четири часа. Утре по това време Джексън можеше пак да е волна птичка в небето. Ако това стане, помисли си Барнаби, ще наредя на някой от екипа ми да го следи, без да уведомявам никого.
— Значи ще го стиснем здраво за гушата, така ли, сър? — попита Чарли Агню.
— Не. Той би избягал. Нищо не може да го задържи. — Барнаби мрачно огледа колегите си и се втренчи в задната стена, където бяха изложени ужасните снимки с останките на Чарли Ледърс. — Но като вкарам в кафеза този изрод, ще е задълго.
Луиз се канеше да си ляга. Вече цял час се приготовляваше, а възможно бе и още толкова да продължи, защото процедурата бе напълно безсмислена. И без това не мигваше. Можеше със същия успех да си остане там, където си беше, увита в кремавия си кадифен халат, свила се на кълбо в сърцето на дълбок кожен фотьойл. Той имаше съвършена овална форма, без облегалки, без крака, висеше на прозрачни копринени въжета, прокарани през една от стъклените греди на покрива на къщата.
Лекото полюляване напред-назад често й помагаше да се отпусне, понякога дори я унасяше в лека дрямка. Но не и тази вечер. Сега само гениален аптекар или още неоткрит опиат бяха в състояние да дадат почивка на измъченото й съзнание.
Новината за Ан бе определено потресаваща. Достатъчно бе само да я чуеш, да си представиш болката и ужаса, да знаеш колко близо е до смъртта. Имаше и нещо още по-ужасно…
Вал бе потресен и изпита искрено съжаление, когато за първи път чу какво се е случило на Ан. По-късно вечерта, след като му се обадиха от „Олд Ректъри“, тези чувства бяха заменени от буйно възмущение, което заплашваше да се превърне в гняв.
— Боже всемогъщи! Кога най-сетне ще оставят горкия човек на мира?
— За какво говориш?
— Ония тъпи полицаи. Що го притискат, ще го преследват, докато накрая вече няма да може да издържа повече.
— Кой? — попита Луиз, макар, разбира се, да знаеше.
— И ще реагира от чисто отчаяние. Сигурно пак ще извърши някоя глупост. А те ще потрият доволно гадните си ръчички и ще го хвърлят зад решетките. — Валънтайн се взря с тежък поглед в сестра си — явно и той не бе далеч от чистото отчаяние.
— Горкият Джекс — каза бързо Луиз. Почти бе забравила каква роля играеше напоследък. — Какво му се е случило този път?
— Както обикновено. Опитват се да му лепнат нещо, което не би могъл да е извършил.
— Да не искаш да кажеш… — Луиз слепешката посегна назад да се опре на нещо и размаха ръка във въздуха, преди да седне или по-скоро да се строполи на стола.
— Точно така, нападението срещу Ан Лорънс. Дори са взели дрехите, които е носел онзи следобед.
— О, не! — Зави й се свят. — Вал, не може да е вярно.
— Разбира се, че не е вярно. Той беше в къщата през целия ден. Ама иди им го кажи. — Най-сетне забеляза смъртната бледност на сестра си. — Извинявай, Лу. Ама че съм идиот, пълен егоист. Та тя ти беше приятелка, нали?
— Да. — Луиз вече нямаше никакви колебания. Ан й беше приятелка. Как бе могла изобщо да се усъмни в това.
— Ще ти донеса малко коняк.
Сега, седнала на висящия фотьойл, Луиз си спомни, че бе изпила коняка. Глътна го като вода, а и въздействието му беше със същия ефект. Когато шокът попремина, колкото да е в състояние да стои на краката си, тя се извини и се качи горе. Взе вана, уви все още треперещите си крайници с кремавия халат и безспир се залюля напред-назад със самотния ритъм на пълна безутешност.
Каза си, че сигурно греши. Толкова бързо бе минал покрай нея. Колоездач, целият в черно. Клин, пуловер с дълги ръкави, ръкавици, плетена шапка, която скриваше косата и челото му. Тя беше паркирала, само за минута, до жълтата двойна линия пред банката. Тъкмо щеше да излезе от колата, дори беше открехнала вратата, защото потят зад нея изглеждаше пуст. И тогава той се появи в страничното й огледало. Далече, после току до нея и сетне изчезна. Сцената не продължи и секунда. Огледалото обаче увеличаваше образите и затова бе видяла лицето му. И го беше познала.