7 Няма да е зле най-напред да кажа, че Сиймор май предпочиташе пред всички други стихотворни форми класическата японска форма хайку — три реда по пет, седем и пет срички, и самият той пишеше — изстрадваше — хайку (почти винаги на английски, но понякога, колкото и да не ми се ще да го кажа, на японски, немски или италиански). Тук може да се добави още, че едно от късните стихотворения на Сиймор наподобява по същество английски превод на двойно хайку, ако такова нещо изобщо съществува, и аз няма да се глумя с това, но ми се повдига, като си представя, че някой уморен преподавател и неизтощим шегобиец от катедрата по английска литература — дай боже да не съм аз — може да си направи виц, заявявайки, че сравнени с хайку, стиховете на Сиймор са все едно двойно, вместо обикновено мартини. И фактът, че това не е вярно, едва ли ще възпре педанта, ако той реши, че класът е в подходящо настроение. Във всеки случай, докато все още съм в състояние да говоря бавно и внимателно, ще кажа следното: късната поезия на Сиймор е строфа от шест реда, без определена стъпка, но често пъти ямбическа, която той, къде от любов към измрелите японски майстори, къде поради естествения си стремеж да навлиза в съблазнителни забранени зони, съзнателно свеждаше до тридесет и четири срички — значи сричките на хайку, умножени по две. Ако не смятаме това, нито едно от неговите сто осемдесет и четири стихотворения, скътани сега под моя покрив, няма прилика с каквото и да било освен със самия Сиймор. Без всякакво преувеличение, дори мелодията на стиховете е несравнима, чисто Сийморова. Това означава, че всяко стихотворение е приглушено, спокойно, отговарящо на неговите възгледи за поезията, но тук-таме накъсано от кратки благозвучни взривове (по липса на по-нормален израз), които на мен лично ми действат така, сякаш някой — не съвсем трезвен — отваря вратата ми, изсвирва майсторски на корнет няколко неизразимо сладостни звуци и изчезва. (Не познавам поет, който да създава впечатление, че свири на корнет посред стихотворението, камо ли пък да свири великолепно, тъй че почти няма какво да добавя към това. Да, няма.) В рамките на тази шестредова структура и тази доста странна хармония Сиймор прави от стиха точно това, което според мен е предопределен да прави. Повечето от сто осемдесет и четирите стихотворения са неизмеримо волни, не, възвишени и могат да бъдат четени от всеки и навсякъде, дори на глас в по-модерните сиропиталища по време на нощна буря, но не бих препоръчал безрезервно последните трийсет-трийсет и пет стихотворения на нито една жива душа, която да не е умирала поне два пъти в живота си, за предпочитане бавно. Моите любими стихотворения, ако мога да отделя такива — а аз положително мога, — са последните две от сбирката. Едва ли ще настъпя някого по мазола, ако обясня простичко за какво се отнасят те. В предпоследното се говори за една млада съпруга и майка, която очевидно има извънбрачна любовна връзка — според определението в моя стар брачен наръчник. Сиймор не я описва, но тя се появява в стихотворението непосредствено след едно изключително ефектно изпълнение на онзи корнет и аз си я представям като страшно красива жена, умерено интелигентна, неумерено злощастна, която не е изключено да живее на една-две преки от Централния музей на изкуството. Една вечер тя се прибира много късно от среща — виждам я с насълзени очи и размазано червило — и намира на леглото си един балон. Някой просто го е оставил там. Поетът не обяснява, но това сигурно е голям, добре надут детски балон, вероятно зелен като Централния парк напролет. Другото, последното стихотворение се отнася за някакъв млад вдовец, който една вечер седи на моравката пред къщата си — предполага се, по пижама и загърнат в халат — и гледа пълнолунието. Отегчена бяла котка, явно част от семейството и почти сигурно бивша централна фигура в него, се приближава до вдовеца и се въргаля в тревата, а той, загледан в луната, я оставя да го ухапе по лявата ръка. Това последно стихотворение би могло да бъде от изключителен интерес за моя среден читател по две много особени причини. Ще ми се да се спра на тях.
вернуться
Най-нормалното и единственото разумно нещо би било да тръсна тук едно-две или всичките сто осемдесет и четири стихотворения, та читателят сам да прецени. Но не мога да сторя това. Не съм сигурен дори дали изобщо имам право да обсъждам този въпрос. На мен ми е разрешено да седя над стиховете, да ги редактирам, да се грижа за тях и евентуално да им намеря някой солиден издател, но по съвсем лични причини вдовицата на поета, чиято собственост са те юридически, не ми позволява да цитирам тук дори ред от тях. — Б. а.