Както подхожда почти на всяка поезия, а най-вече на поезията с подчертано китайско и японско „влияние“, стиховете на Сиймор са винаги голи, без никаква украса. При едно гостуване при мен през уикенда преди пет-шест месеца сестра ми Франи, ровейки случайно из чекмеджетата на бюрото ми, попадна на стихотворението за вдовеца, което току-що ви разкрих (противозаконно); бях го отделил от купчината, за да се препише на машина. По причини, които не е уместно да обяснявам сега, тя не беше виждала това стихотворение и естествено го прочете незабавно. Впоследствие, когато разговаряхме за него, тя изрази учудването си от това, че бялата котка ухапва младия вдовец именно по лявата ръка. Това я смущаваше. Тази „лява“ история й напомняла повече за мен, отколкото за Сиймор. Независимо от този клеветнически намек за моята ненаситна професионална страст към детайла, мисля, че въпросното прилагателно й се струваше прекалено конкретно, прекалено натрапчиво, непоетично. Разбира се, аз я сразих с аргументите си и съм готов, ако се наложи, да сразя и вас. Дълбоко в себе си съм убеден, че за Сиймор е било особено важно младият вдовец да остави бялата котка да забие иглоострите си зъби тъкмо в лявата, по-слабата ръка и по този начин дясната да остане здрава, за да може да нанася съкрушителни удари — обяснение, което може да се стори крайно досадно на много читатели. И сигурно е такова. Но аз зная какво беше отношението на брат ми към човешките ръце. Освен това този въпрос има и друга, извънредно важна страна. Подробното навлизане в нея може да изглежда малко нетактично — все едно да искаш да прочетеш на някой непознат, и то по телефона, целия ръкопис на обемист роман, — но Сиймор беше наполовина евреин и при все че не мога да говоря на тази тема с авторитета на великия Кафка, на четиридесет години ще си позволя да кажа, че всеки мислещ човек, в чиито жили тече доста семитска кръв, или живее, или е живял в необичайно близко, кажи-речи, взаимно разбирателство с ръцете си и въпреки че години наред може да ги държи — фигуративно или буквално — в джобовете си (както ги държат двама нахалнички стари приятели и роднини, които не е нужно да излизат сега на сцената), той ще ги пусне в употреба, ще ги извади незабавно в мигове на криза и често пъти ще извърши нещо дръзко в такива мигове, ще отбележи, да речем, съвсем непоетично, посред стихотворението, че котката е ухапала лявата ръка — а поезията сама по себе си е криза, може би единствената измежду осъдителните кризи, която можем да наречем лично наша. (Извинявам се за многословието, но за жалост, изглежда, има още.) Втората причина да мисля, че това стихотворение представлява изключителен — и надявам се, истински — интерес за моя среден читател, е особената авторска сила, заложена в него. Никога не съм виждал напечатано подобно нещо и ще отбележа неблагоразумно, че от ранно детство до трийсет и пет-шест годишна възраст рядко съм прочитал по-малко от двеста думи на ден, а съм стигал и до четиристотин. Да си призная, на четирийсет рядко изпитвам глад за четене и когато не се налага да проверявам съчиненията по английска литература на младите дами или собствените си съчинения, обикновено чета много малко извън грубите пощенски картички от роднините, каталозите за семена, брошурите за птицелюбители и трогателните здравежелателни писма от стари мои читатели, които кой знае откъде получават невярната информация, че шест месеца от годината прекарвам в будистки манастир, а останалите шест — в заведение за невменяеми.
Но аз добре съзнавам, че високомерието на нечетящия — с други думи на отстранения от книжния пазар консуматор — е дори по-противно от високомерието на някои ненаситни читатели, та затова се опитвам (казвам го най-сериозно) да поддържам някои от най-старите си литературни самомнения. Едно от най-грубите между тях е, че обикновено мога да позная дали един поет или белетрист черпи от собствения си жизнен опит, от втора, трета или десета ръка, или ни пробутва нещо, което в неговите представи е чисто въображение. Въпреки тази способност, когато през 1948 за първи път прочетох — или по-точно чух — стиховете за младия вдовец и бялата котка, много трудно ми беше да повярвам, че Сиймор не е погребал поне една съпруга, без ние да сме знаели това. Нямаше такова нещо, разбира се. Поне в сегашния живот на Сиймор. Освен това, доколкото се простират моите доста обширни и донякъде криволичещи познания за този човек, между приятелите му няма нито един млад вдовец. И като последна и съвсем необмислена забележка по този въпрос, самият той толкова не приличаше на вдовец, колкото и всеки друг млад американец. Възможно е в някои мигове, мъчителни или весели, всеки женен мъж — ще включим в това число и Сиймор, макар и само в името на спора — да си мисли как би изглеждал животът без благоверната (тук се подразбира, че от такива блянове един първокласен поет може да измъти чудесна елегия), но според мен тази възможност не е нищо повече от мливо за мелниците на психолозите, да не говорим, че е далеч от моята теза. А моята теза е — ще се опитам да не се разпростирам върху нея въпреки естествената опасност да не успея, — че колкото по-индивидуални изглеждат или наистина са стиховете на Сиймор, толкова по-малко те разкриват познати подробности от собственото му всекидневие в нашия западен свят. Брат му Уейкър твърди например (дано игуменът му не разбере това), че много от най-хубавите стихове на Сиймор очевидно отразяват радостите и болките на предишни, незабравими съществования в Бенарес8, във феодална Япония и Атлантида. Спирам, за да дам възможност на читателя да махне с ръце или — това е по-вероятно — да вдигне ръце от всички нас. И все пак мисля, че всички живи деца от нашето семейство биха се съгласили с Уейкър, и то доста словоохотливо, макар че не е изключено един-двама да сторят това с известни резерви. В деня, в който се самоуби, Сиймор беше написал върху попивателната в хотелската си стая една строфа в чист, класически стил хайку. Тя е написана на японски, а моят превод ми се струва твърде буквален, но във всеки случай става дума за едно момиченце, което пътува в самолет и държи до себе си кукла, и по едно време извръща глава, за да погледне поета. Седмица или две преди да напише това нещо, Сиймор наистина беше пътувал със самолет, а сестра ми Бу Бу подличко му беше подметнала после, че в самолета може да е имало момиченце с кукла. Аз лично се съмнявам в това. Не категорично, но се съмнявам. Ако ли пък наистина е било така — което не вярвам нито за минута, — готов съм да се обзаложа, че на детенцето и през ум не му е минало да привлече вниманието на куклата си върху Сиймор.
8
Старото име на Варанаси, един от свещените градове на индусите и средище на браманизма. — Б. пр.