Не се ли увлякох с поезията на брат ми? Не се ли разбъбрих прекалено? Да. Да. Увлякох се с поезията на брат ми. Разбъбрих се прекалено. Разбирам това. Ала минавайки по-нататък, основанията ми да не изоставя тази тема се множат като зайци. Освен това, макар вече да се похвалих, че съм щастлив писател, мога да се закълна, че не съм и никога не съм бил весел писател; обичайното количество невесели мисли милостиво е отпуснато и на мен. Например неведнъж ми е минавало през ум, че изредя ли веднъж каквото зная за самия Сиймор, не мога да се откажа нито от отпуснатото ми място, нито от набраната скорост, тоест в по-широк, но по-точен смисъл — от желанието да кажа още нещо за неговата поезия. О, ужас, точно в този миг, докато проверявам пулса си и си чета конско за бъбривостта, аз може би изпускам най-големия шанс в живота си — последния шанс, струва ми се, да направя една заключителна, пресипнала, осъдителна, всеобхватна публична декларация за мястото на моя брат в американската поезия. Не, не бива да изпускам този шанс. Чуйте: като се огледам назад и прехвърля мислено пет-шестимата или малко повече оригинални поети, които Америка е имала, както и множеството талантливи ексцентрични поети, а в наши дни и многото даровити новатори, стигам близко до убеждението, че ние имаме само трима-четирима почти незаменими поети, и аз мисля, че в края на краищата Сиймор ще се нареди между тях. Не за двайсет и четири часа, разбира се. Моята прогноза, моята може би очебийно, прекалено премислена прогноза е, че първата вълна критици ще заклеймят стиховете му, като ги нарекат интересни или много интересни с мълчаливото съгласие или с нескопосна открита декларация, че това са неголеми, приглушени работи, които не достигат до съвременната западна сцена, където самите критици имат вграден собствен трансатлантически подиум с все аналоя му, чашата и каната с ледена морска вода. И все пак истинският художник, доколкото съм забелязал, надживява всичко. Дори похвалите. Сега се сещам как веднъж, когато бяхме още малки, Сиймор, крайно възбуден, ме събуди от дълбок сън; жълтата му пижама просто светеше в тъмното. Той имаше вид на еврика, както се изразяваше брат ни Уолт, и искаше да ми съобщи, че най-сетне е разбрал защо Христос е казал, че не можеш да наречеш никой човек глупак. (Този въпрос го тревожеше цяла седмица, защото горната мисъл му приличаше на съвет, характерен по-скоро за Емили Поуст9, отколкото за някой, който усилено се занимава с делата на своя Отец.) Христос е казал това, държеше да ми обясни Сиймор, защото няма глупаци. Има тъпаци, но не и глупаци. Той смяташе, че напълно си е заслужавало да ме събуди за такова нещо, но ако призная, че е прав (и прав е, разбира се), тогава ще трябва да приема, че дори литературните критици могат да докажат, че не са глупаци, стига да им дадеш достатъчно време. Откровено казано, много трудно ми е да смеля тази мисъл и слава богу, че идва ред на нещо друго. Най-сетне стигнах до същественото в този натрапчив и, уви, тук-таме пъпчив трактат за поезията на брат ми. Това съществено го забелязах да се задава още от самото начало. И се надявам, че читателят се готви да ми каже нещо страшно. (О, вие там, с вашето завидно мълчание-злато.)
9
Емили Поуст (1873–1960) — американска авторка, занимавала се предимно с въпроси от рода на „как да се държим в обществото“. — Б. пр.