Имам честото, а през 1959 почти хроническо предчувствие, че когато стиховете на Сиймор получат широко и почти официално признание (когато изпълнят рафтовете на колежанските книжарници и бъдат включени в програмата на курсовете за Съвременна Поезия), новоприетите младежи и девойки, къде поединично, къде по двама, ще се втурнат с тетрадки в ръка към моята поразскърцана входна врата. (Жалко, че този въпрос изобщо изникна, но вече е твърде късно да се правя на наивен, а още повече на скромен, затова ще разкрия, че моята сърцевидна проза ме направи един от най-обичаните дилетанти след Ферис Монахан, и мнозина от младите преподаватели и колежанките вече знаят къде е убежището ми; като доказателство мога да посоча отпечатъците от автомобилните им гуми в моята розова градина.) Бих казал без капка колебание, че има главно три вида студенти, които се отличават и с желанието, и с дързостта да гледат зъбите на какъвто и да е литературен кон. Към първия вид спада младият човек — мъж или жена, — който обича и уважава до полуда всяка солидна литература и който, ако не може да проумее Шели, ще се задоволи с производители на по-нискокачествена, но все пак заслужаваща внимание стока. Познавам добре този вид момчета и момичета, или поне така си мисля. Те са наивни, те са енергични, те са ентусиасти, те са обикновено малко калпави, те винаги са били надеждата на преситените или монополните литературни кръгове навред по света. (По някакво благоволение на съдбата, което не вярвам да съм заслужил, през един-два класа от тези, на които съм преподавал през последните дванайсет години, все ми се пада по някое от тия темпераментни, самонадеяни, дразнещи, назидателни и нерядко очарователни момчета и момичета.) Вторият вид млад човек е способен да хлопа от врата на врата, за да търси литературни данни, и страда, кажи-речи, с вдигнато чело, от академиците, прихванат от някой от шестимата професори и преподаватели по съвременна литература, с които е в контакт още от първата година. Нерядко, ако самият той вече преподава или е на път да преподава, болестта е толкова напреднала, че не може да бъде спряна дори ако лекуващият разполага с всички средства за това. Миналата година например един младеж се отби при мен, за да поговорим за едно мое писание отпреди няколко години, в което се занимавам с Шъруд Андерсън10. Момчето ме свари да режа остатъка от дървата за огрев с моята бензинова резачка — инструмент, от който изпитвам ужас, въпреки че вече осем години си служа с него. Пролетта беше встъпила в правата си и в този прекрасен слънчев ден бях почти готов да разбера Торо11 (истински напредък от моя страна, защото след тринайсет години живот в провинцията аз все още меря пастирските разстояния според нюйоркските улици). С една дума очертаваше се един приятен, макар и литературен следобед, и си спомням, че ме обзеха надежди да хвана младежа, подобно на Том Сойер с кофата вар, да поработи малко с триона. Той ми се видя здрав, да не кажа снажен. Неговият измамлив вид обаче едва, не ми коства левия крак, защото докато трионът скърцаше и стържеше, аз изнесох кратка, но според мен приятна и красноречива беседа за изискания и въздействащ стил на Шъруд Андерсън, след което младежът се замисли многообещаващо и ме попита как смятам, дали може да се говори за чисто американски Zeitgeist12. (Горкото момче! Дори да полага изключителни грижи за себе си, едва ли му предстоят и петдесет години успешна университетска дейност.) Третият вид млад човек, който ще ни бъде чест гост тук, щом вече разопаковахме стиховете на Сиймор и им поставихме цена, заслужава съвсем отделен пасаж.
Абсурдно би било да се твърди, че интересът на младите хора към поезията е далеч по-малък от интереса им към малкото или многото подробности от живота на поета, които можем да определим тук по-свободно, оперативно, като сензационни. И все пак това е една от онези абсурдни мисли, която, някой ден с удоволствие бих подложил на прецизно научно изследване. Във всеки случай убеден съм, че ако накарам шейсетте и кусур момичета (а кусури те имат) от моите два литературни курса да ми цитират един ред, който и да е ред от „Озимандиас“13, или просто да кажат за какво се говори в поемата, съмнявам се дали и десет от тях ще могат да отговорят, но се обзалагам срещу непоникналите си лалета, че останалите петдесет знаят отлично какво е мислил Шели за свободната любов, знаят, че е имал една жена, която е написала „Франкенщайн“, и друга, която се е удавила14. Моля ви се, това нито ме смущава, нито ме влудява. Аз дори не се оплаквам. Щом не съществуват глупаци, значи и аз не съм такъв и имам правото на неглупака да съзнавам, че които и да сме, каквато и температура да са развили свещите на тортата на последния ни рожден ден, каквито интелектуални, морални и духовни висоти да сме достигнали, нашето влечение към сензационното или отчасти сензационното (това, разбира се, включва както долнопробните, тъй и изисканите клюки) е може би последното нещо от месоядните ни апетити, което трябва да бъде заситено или ограничено. (Боже мой, но защо държа проповеди? Защо не прибягна направо до поета, за да илюстрирам мисълта си? В едно от Сийморовите сто осемдесет и четири стихотворения — което шокира само при първия прочит, а при втория е такъв възторжен химн на живота, какъвто не съм чел — се говори за един достопочтен стар аскет на смъртно легло, заобиколен от песнопеещи свещеници и последователи, който се напряга да чуе какво говори перачката на двора за пералнята на съседа. С немощен глас старецът моли свещениците да пеят малко по-тихо.) Разбирам обаче, че се сблъсквам с някои от обичайните трудности, когато човек се мъчи да направи тъй, че едно много убедително обобщение да издържи търпеливо достатъчно дълго, за да подкрепи някоя безумна предпоставена теза. Не ме радва мисълта, че съм благоразумен по този въпрос, но трябва да бъда такъв. Според мен много и много хора по широкия свят, хора на различна възраст, с различна култура и различни заложби гледат с особен възторг и дори понякога величаят онези художници и поети, които освен дето са си спечелили име с голямото си или добро изкуство имат нещо шантаво в себе си: нетърпими недостатъци в характера или в гражданското поведение, любовна страст или скръб, изключителен егоцентризъм, извънбрачна връзка, глухота, слепота, неутолима жажда, смъртоносна кашлица, слабост към проститутки, склонност към чудовищни прелюбодеяния или кръвосмешение, документирана или недокументирана страст към опиума или содомията и прочее — пази боже, самотните копелета. Макар самоубийството да не стои на първо място в списъка на задължителните за твореца недостатъци, не можем да не забележим, че самоубилият се поет или художник винаги се радва на много голямо, завидно внимание, нерядко само по чисто сантиментални причини, сякаш е (ще се изразя по-ужасно, отколкото ми се ще) клепоухото недорасло кутре от кучилото. Тази мисъл — това е последно — много пъти не ми е давала мира по цели нощи и сигурно пак ще върши същото.
11
Авторът намеква за възгледите на американския мислител и писател Хенри Торо (1817–1862), който разглежда живота сред природата като възможност да се спаси личността от бодлите на съвременната цивилизация. — Б. пр.
14
Вероятно без нужда поставям в неудобно положение студентките си само за да изложа една своя мисъл. Но при преподавателите това се случва. А може би съм избрал неподходяща поема. Ако е вярно, както посочих злобно, че „Озимандиас“ е направила толкова дълбоко впечатление на студентките ми, то вината за това може би трябва да се търси в самата поема. Може би Лудият Шели не е бил достатъчно луд. Във всеки случай неговата лудост положително не е лудост на сърцето. Моите момичета несъмнено знаят каква луда глава и пияница е бил Робърт Бърнс и това сигурно ги радва, но аз съм убеден също, че те знаят всичко за чудесната мишка, изровена от ралото му. (Чудя се само дали онези „два огромни каменни крака без торс“, щръкнали сред пустинята, не са краката на самия Шели? И ако е така, можем ли да приемем, че личният му живот е надживял голяма част от най-добрите му произведения? И ако е така, причината не е ли… Е, добре, тук ще се въздържа. Но внимавайте, млади поети! Ако искате вашите най-хубави стихове да оставят поне такава диря, каквато оставя лудешкият ви колоритен живот, няма да е зле във всяка строфа да ни пускате по една хубава полска мишка, излязла направо от сърцето.) — Б. а.