Първата нощ от последната седмица, когато се усетих достатъчно здрав и читав, за да се върна към Запознаването, открих, че съм изгубил не вдъхновението си да пиша за Сиймор, ами местонахождението си. Докато ме нямаше, той бе израснал твърде много. Просто невероятно. Само за девет седмици послушният исполин, който оставих, преди да се разболея, бе израснал и се бе превърнал в най-близкото ми същество на тоя свят, в човека, който винаги е бил препреголям, за да се вмести в обикновен лист белова — или поне в който и да е лист от моите. Да си кажа право, обзе ме ужас, който ме държа цели пет нощи. Мисля обаче, че не е нужно да слагам повече черна боя, отколкото е необходимо. Защото всяко нещо може да има най-неочаквано и хубава страна. Нека ви кажа веднага, че тази вечер направих нещо, което ме кара да мисля, че утре вечер ще се върна към работата по-голям, по-самоуверен и по-неприятен от всякога. Преди около два часа просто препрочетох едно старо писмо — по-точно доста дълга бележка, — която една сутрин намерих на масата за закуска. За да бъда съвсем точен, това беше в 1940 и бележката бе затисната с половин грейпфрут. Само след минута-две ще имам неизразимото („удоволствие“ не е думата, която ми трябва)… ще имам неизразимото празноглавие да възпроизведа тук дума по дума дългата бележка. (О, хепатит, какво щастие си ти! Не познавам болест — а това включва и скръб, и злощастие, — която в края на краищата да не се разтваря като цвете или като хубава бележка. Нужно е само постоянно да се оглеждаш. Веднъж, когато беше единайсетгодишен, Сиймор беше заявил по радиото, че от цялата Библия най-много му харесва думата НАБЛЮДАВАЙ!) Преди да премина към главната тема, ще ми приляга, мисля, да се занимая с няколко по-незначителни работи. Такава възможност може да не ми се удаде втори път.
Не съм ви казал — и това е сериозен пропуск, — че когато беше удобно, а по-често — неудобно, имах навика, не, непреодолимия подтик да изпробвам новите си разкази върху Сиймор. С други думи да му ги чета на глас. Това аз правех молто аджитато15 с ясно обозначение за почивка накрая — почивка за всички. Искам да кажа, че Сиймор неизменно се въздържаше от каквито и да било забележки, когато свършех. Обикновено той само се вторачваше в тавана за пет-десет минути — за тези четения винаги лежеше, проснат на пода, — после ставаше, тупваше (понякога) изтръпналия си крак и напускаше стаята. По-късно — обикновено след няколко часа, но в един-два случая и след няколко дни — нахвърляше някои бележки върху къс хартия или някое картонче и ми ги оставяше на леглото или на мястото ми на масата за ядене, а понякога (много рядко) ми ги изпращаше и по пощата. Ето няколко от тези кратки критични бележки. (Това е само загряване, няма смисъл да го отричам, макар че би трябвало.)
Ужасно, но вярно. Една честна Глава на Медуза.
Знам ли? Женският образ е великолепен, но художникът, изглежда, е бил преследван от твоя приятел, който е рисувал портрета на Ана Каренина в Италия. Няма нищо лошо в това преследване, дори е много хубаво, но нима нямаш свои гневни художници?