Това май ще трябва да се преработи, Бъди. Докторът е добре, но твърде късно му обръщаш внимание. През цялата първа половина зъзне навън на студа и чака да му обърнеш внимание, а той е главният ти образ. Този хубав диалог между него и сестрата не е на мястото си. Това би трябвало да е религиозен разказ, а е излязъл пуритански. Усещам намесата ти във всички негови постъпки. Излишна, струва ми се. И когато той, Лес или който и да било проклина всичко живо, не е ли това само низш вид молитва? Не вярвам бог да различава която и да е от разновидностите на богохулството. Тази превзета дума е измислена от поповете.
Извинявай. Този път не те слушах внимателно. Много извинявай. Първото изречение ме извади от релсите. „Хеншо се събуди тази сутрин с адски главобол.“ Толкова разчитам на теб да ликвидираш в белетристиката всички мошеници от рода на Хеншо. Просто няма такива. Ще ми го прочетеш ли още веднъж?
Моля те, разбери се със собствения си мозък. Той няма да те изостави, Бъди. А пък да го изхвърлиш сам ще е толкова нелепо, колкото да изхвърлиш прилагателните и наречията си, защото проф. Б. ти е казал така. Какво разбира той? И какво знаеш ти за собствения си мозък?
Седя и късам една след друга бележките до теб. Все ги започвам с думи като „Този разказ е великолепен като композиция“ или „Жената на камиона е много смешна“, или „Разговорът между двамата полицаи е страхотен“. Шикалкавя значи. И не мога да кажа защо. Още в самото начало започнах да ставам малко нервен. Звучеше ми като начало на нещо, което твоят главен враг Боб Б. определя като зашеметяващ разказ. Не мислиш ли, че той би окачествил този като стъпка в правилна посока? И не те ли тревожи това? Дори смешното у жената на камиона като че не е твое. То повече ми прилича на някаква универсална представа за смешното, която ти си възприел. Чувствам се измамен. Това ядосва ли те? Ще кажеш, че нашата кръвна връзка изкривява преценките ми. Тази мисъл тревожи и мен. Но аз мога да бъда и само читател. А ти писател ли си или просто писател на зашеметяващи разкази? Не ми трябват твоите зашеметяващи разкази. Искам злато.
Новият ти разказ не ми излиза от ума. Не зная какво да ти кажа за него. Разбирам колко голяма е била опасността да изпаднеш в сантименталност. Справил си се с нея много добре. Може би прекалено добре. Питам се дали нямаше да е по-хубаво, ако беше посбъркал някъде. Може ли да ти разкажа една история? Имало някога един голям музикален критик, виден специалист по творчеството на Волфганг Амадеус Моцарт. Дъщеричката му ходела в елитно училище, където пеела в хора. Един ден тя довела вкъщи своя съученичка и двете започнали да репетират разни песнички от Ървинг Бърлин, Харолд Арлън, Джеръм Кърн16 и други от този род. Големият музиковед страшно се ядосал. Какъв е този боклук, защо децата не пеят прекрасните песни на Шуберт? Вдигнал се той при директора на училището и адски се развонял. Доводите на видния специалист направили силно впечатление на директора и той обещал да накастри учителката по музика, една много възрастна дама. Големият музиковед напуснал канцеларията в много добро настроение. По пътя към къщи прехвърлял мислено блестящите доводи, които изложил пред директора, и това още повече го окрилило. Задишал с широко отворени гърди, ускорил крачка. И засвирил с уста една мелодийка. Коя ли? „К-к-к-Кети, хубава Кети“.17
А сега дългата бележка. Ще бъде представена с гордост и смирение. С гордост, защото… е, да оставим това. Със смирение, защото може да ме чуе някой от моите другари от катедрата — все стари канцеларски шегаджии, — а пък аз си мисля, че рано или късно приложената тук бележка непременно ще бъде озаглавена „Деветнадесетгодишно Предписание за, писатели, братя и оздравяващи от хепатит, които са изгубили пътя и не могат да продължат“.
Мисля, че това е най-дългият критичен анализ, който Сиймор е писал за мой Литературен Труд, а това значи и най-дългата писмена комуникация, която съм имал с него. (Ние много рядко си пишехме, дори през войната.) Написан е с молив на няколко листа, които майка ми беше задигнала няколко години по-рано от хотел „Бисмарк“ в Чикаго. С него той откликваше на най-амбициозната ми творба, написана до това време. Годината беше 1940 и ние с него все още живеехме в доста гъсто населения) апартамент на родителите ни. Аз бях двадесет и една годишен, толкова неизкусен, колкото може да бъде само един млад, непубликуван, зеленолик писател. Самият Сиймор беше на двайсет и три и току-що бе започнал петата си година като преподавател по английски в един от нюйоркските университети. И тъй, следва пълният текст. (Разбирам, че взискателният читател може да се смути тук-таме, но най-лошото ще мине със самото обръщение. Щом то не смущава самия мен, не виждам защо трябва да смущава другиго.)