Скъпи ми Спящ Тигре,
Чудя се колцина са читателите, прелиствали страниците на ръкопис, докато авторът му хърка в същата стая. Исках сам да прочета това нещо. Този път ми беше трудничко да го възприема само слухово. Мисля, че твоята проза се превръща в единствения театър, който героите ти могат да приемат. Искам да ти кажа толкова много работи, че не зная откъде да започна.
Днес следобед написах почти цяло писмо на шефа на английската катедра, представи си, което звучеше така, сякаш ти си го писал. Това така ме зарадва, че реших непременно да ти го кажа. Много хубаво писмо. То ми напомни за онзи съботен ден през миналата пролет, когато отидох на Die Zauberflote18 с Карл, Ейми и онова доста странно момиче, което те бяха довели заради мен. Тогава се бях докарал със зелената омая без твое знание. (Тук става дума за една от четирите скъпи вратовръзки, които си бях купил предишния сезон. Бях забранил на всичките си братя — но преди всичко на Сиймор, който имаше най-лесен достъп до тях — да се доближават до чекмеджето, където ги държех увити в целофан.) Не се чувствах виновен, че съм я взел, изпитвах само смъртен страх да не би да изскочиш изведнъж на сцената и да ме зърнеш в тъмния салон с твоята вратовръзка. Но думата ми беше за писмото. Помислих си, че ако работите стояха обратно, ако ти беше написал писмо, което да звучи, сякаш аз съм го писал, това щеше да те разтревожи. А мен този въпрос престана да ме занимава почти веднага. Едно от малкото неща, които ме натъжават на тоя свят — освен самия свят, — е това, че ти се разтревожваш, ако Бу Бу или Уолт ти каже, че една или друга твоя мисъл звучи като моя. Ти приемаш това едва ли не като обвинение в пиратство, като удар по твоята индивидуалност. Толкова ли е лошо, че двамата си приличаме понякога? Ципата помежду ни е изключително тънка. И защо изобщо трябва да ни безпокоят тези неща. Преди две лета, когато отсъствах дълго, успях да установя, че ти, Зуи и аз сме били братя най-малко в четири от превъплъщенията си, а може би и повече. Нима това не е прекрасно? Индивидуалността на всеки един от нас започва от момента, в който признаем изключително тясната връзка помежду си и приемем неизбежното — да заимстваме един от друг шегите си, способностите си, идиотщините си, ако щеш. Забележи, че не включвам вратовръзките. Според мен вратовръзките на Бъди са негови и само негови, но е истинско удоволствие да вземеш някоя без разрешение.
Сигурно ти се вижда чудовищно, че се занимавам не толкова с разказа ти, колкото с вратовръзки и други глупости. Но това не е вярно. Аз просто събирам мислите си. И мисля, че тези баналности ще ми помогнат да се съсредоточа. Навън е вече ден, а аз не съм мръднал от мястото си, откакто ти си легна снощи. Какво блаженство е да бъда твоят пръв читател. И то би било дваж по-голямо, ако не подозирах, че цениш моето мнение повече от собственото си. Не е редно наистина да разчиташ толкова много на моето мнение за собствените си разкази. Та нали в тях си ти! Може да не си съгласен с мене, но съм убеден, че именно аз съм сторил нещо, за да се стигне до такова положение. Дори да си посипя главата с пепел, вината си е вина. Тя не се маха. Не може да бъде анулирана. Не може дори да бъде разбрана напълно, сигурен съм — нейните корени се крият дълбоко в личната и много далечна карма. Единственото ми спасение, когато изпадна в такова състояние, е мисълта, че вината е несъвършена форма на познанието. Несъвършенството й обаче съвсем не означава, че не може да бъде използвана. Въпросът е да я вкараш в работа, преди тя да те е парализирала. Затова започвам незабавно да пиша какво мисля за твоя разказ. Имам непреодолимото усещане, че ако бързам, вината ми най-добре и най-вярно ще послужи на моите цели. Наистина мисля така. Побързам ли, може би ще мога да ти кажа нещо, което от години съм искал да ти кажа.
Сигурно сам разбираш, че този разказ е голям скок. Дори не един. Когато си легна, помислих си дали да не събудя цялата къща и да дам банкет в чест на нашия брат, нашия прекрасен скачач. Какво ми стана, че не вдигнах всички? Що за човек съм аз? Тревожен човек в най-добрия случай. Тревожат ме големите скокове, които мога да отмеря с поглед. И мечтая да направиш такъв скок, че да те изгубя от поглед. Извинявай за последното. Сега вече пиша много бързо. Според мен новият ти разказ е тъкмо този, който отдавна си чакал. А и аз в известен смисъл. Знаеш, че мене ме крепи най-вече гордостта. Ала тя е и главната ми тревога. За твое добро, не ме карай да се гордея с тебе. Мисля, че точно това исках да кажа. Напиши разказ, който само да ме държи дълго нащрек. Дръж ме до пет само защото всички твои звезди са изгрели, не за друго. Извинявай за подчертаването, но за първи път ти казвам нещо за твой разказ, от което главата ми да се замае. Моля те, не ме оставяй да кажа друго. Тази нощ ми се струва, че каквото и да кажеш на един писател, след като си го помолил да остави звездите си да изгреят, няма да бъде нищо повече от литературен съвет. А съм убеден, че „добрите“ литературни съвети водят до творби като „Мадам Бовари“. Двама души с изискан вкус хващат Флобер и искат от него да напише шедьовър. И така убиват възможностите му да излее сърцето си. Той умира, увенчан с лаври, които не заслужава. Писмата му са непоносими. Изпипани много повече, отколкото би трябвало. Пропиляно време. Доплаква ми се, като ги чета. Тази нощ не смея да ти кажа нищо друго, мили Бъди, освен най-баналното: следвай сърцето си. До победа или поражение. Така ми се беше ядосал, когато бяхме при наборната комисия. (Предната седмица ние с него, както милиони други американски младежи, се бяхме явили пред наборната комисия в най-близкото училище. И го забелязах, че се смее на нещо, което бях написал във формуляра си. По целия път към къщи той отказваше да ми обясни какво му се е видяло толкова смешно. Както може да потвърди всеки от нашето семейство, Сиймор беше в състояние да се инати като магаре, когато ставаше дума за нещо хубаво.) Знаеш ли защо се смеех? Ти беше написал, че професията ти е писател. В живота си не съм срещал по-смешен евфемизъм. Кога писането е било твоя професия? Никога. То е твоята религия. Сега съм попревъзбуден. И понеже това ти е религията, знаеш ли какво ще те питат, когато умреш? Но нека ти кажа първо какво няма да те питат. Няма да те питат дали си работил над някой великолепен, вълнуващ разказ, когато си умирал. Няма да те питат дали той е бил дълъг, или кратък, тъжен или смешен, публикуван или непубликуван. Няма да те питат дали си бил в добра, или лоша форма, когато си го писал. Няма да те питат дори дали това и само това е творбата, над която би работил, ако си знаел, че с нейният край идва и твоят. Мисля, че само на горкия Сьорен К. може да бъде зададен такъв въпрос. А за теб съм сигурен, че ще ти зададат два въпроса: изгрели ли са били звездите ти? Вложил ли си сърцето си в написаното? Да знаеш само колко лесно ще ти е да отговориш с „да“ и на двата въпроса. Виж какво, седнеш ли да пишеш, винаги гледай да се сещаш, че преди да станеш писател, дълго време си бил читател. Запечатал веднъж това в главата си, сядаш спокойно и се запитваш каква творба би се харесала най-много на Бъди Глас като читател, ако трябва да избира по сърце. Следващата стъпка, решителната, е толкова проста, че чак не е за вярване. Сядаш и без да ти мигне окото, написваш сам творбата. Дори не подчертавам това. То е толкова важно, че не се нуждае от подчертаване. О, Бъди, имай тази смелост. Довери се на сърцето си. Ти си достоен художник и то няма да ти изневери. Лека нощ. Сега съм страшно превъзбуден и донякъде драматичен, но ми се струва, че бих дал всичко на тоя свят, за да те видя да напишеш нещо, каквото и да било, разказ, поема, дърво, в което наистина да вложиш сърцето си. Хайде утре вечер да отидем на театър с цялата тайфа. С обич