Това „вечно ухилен“ беше грешка от моя страна. Как ще го накарам сега да не се смее повече. Ще бъда много щастлив, ако някой друг искрен писател ме замести тук. Когато се залових с тази професия, първата ми работа беше да се закълна, че ще убивам всякакви усмивки и хиления на героите си. Жаклин се ухили. Едрият ленив Брус Браунинг се усмихна кисело. Младежка усмивка озари набръчканото лице на капитан Миттагесен. Отвратително. И все пак няма отърване. Затова ще започна с най-лошото, че да ми се махне: според мен Сиймор имаше много, много хубава усмивка за човек, чието зъбно състояние беше някъде между горе-долу и лошо. Това, което нито за миг не би ме обременило, е да опиша механиката на тази усмивка. Често пъти тя се изтегляше назад или минаваше напред, когато целият останал физиономичен трафик или беше спрял или се движеше в обратна посока. Сийморовото делко не отговаряше на стандарта, дори на семейния стандарт. Той можеше да изглежда сериозен, да не кажа погребален, когато се духаха свещичките на тортата на някой детски рожден ден. От друга страна, можеше да добие радостен вид, когато някое от децата му покажеше разкървавеното си рамо, одрано при плуване под сала. Технически погледнато, на него му липсваше обикновената усмивка, но въпреки това няма да сбъркам, ако кажа (дори това да дойде в повече), че нищо човешко не беше чуждо на неговото лице. Усмивката тип одрано рамо например понякога можеше да те извади извън кожата, особено ако одраното рамо е твое, но тя можеше и да те разсее, да ти отвлече вниманието от болката. Сериозният му вид на рождени дни и на гощавки не пречеше никому, както не пречеше никому и ухиленият му вид, когато се случеше да присъства на първо причастие. Казвате, че говоря така, защото ми е брат, но не сте прави. Хора, които изобщо не го познаваха или само слабо го познаваха, или просто го знаеха като радиознаменитост, действаща или в оставка, понякога оставаха смутени от някое негово изражение или от липсата на изражение, но това траеше само миг. И в повечето такива случаи жертвите изпитваха нещо близко до любопитство, но никога негодувание или озлобление. Обяснението не е толкова сложно: всяко негово изражение беше безхитростно. Когато възмъжа (сега май говоря така, защото ми е брат), той беше, кажи-речи, единственият човек с открито лице в района на Голям Ню Йорк. Ако някога съм виждал нещо хитро, неистинско в лицето му, то е било само в случаите, когато съзнателно забавляваше някои свои кръвни роднини в апартамента. Но дори това не ставаше всеки ден. Общо взето, Сиймор си хапваше от настроението с умереност, която липсваше на всички останали в къщата. Това, подчертавам, не означава, че настроението не е било важна съставка от храната му, а говори за друго — че обикновено той вземаше най-малкото парче. Дежурните семейни заяждания почти неизменно се падаха нему, ако го нямаше баща ни, и той обикновено ги гълташе с охота. За да бъда разбран напълно, ще дам достатъчно ясен пример: когато му четях на глас новите си разкази, той имаше непоклатимия навик при всеки разказ да ме прекъсва веднъж посред някой диалог и да ме пита дали ми е известно, че имам усет за ритъма и благозвучието на разговорната реч. Задавайки въпроса, той си придаваше дълбокомислен вид, което явно му доставяше удоволствие.
А сега Ушите. Всъщност аз имам цяло филмче за тях, макар и поиздраскано. Сестра ми Бу Бу, на единайсет години, скача като щура от масата по време на вечеря и минутка след това се връща с две халкички, изтръгнати от бележник със свободни листа. Окачва ги на ушите на Сиймор и е страшно доволна от ефекта, а той не ги сваля цяла вечер. Не е изключено да са му разранили ушите. Но тези обици не му отиваха. Боя се, че той нямаше уши на пират, а по-скоро уши на стар кабалист или стар Буда. Изключително дълги и месести в долната част. Помня как преди няколко години отец Уейкър, който се беше отбил вкъщи с черните си дрехи, ме попита, докато решавах кръстословицата в „Таймс“, дали ушите на Сиймор не водят началото си от династията Тан20. Самият аз бих ги отнесъл към по-ранен период.
Отивам да си легна. Може би първо ще глътна малко алкохол в библиотеката и после право в леглото. Защо всичко това ме изтощи толкова? Ръцете ми са потни, стомахът ми ври. Честният човек нещо не е добре.
Остават очите и може би (казах може би) носът, изкушавам се да подмина останалите части от лицето и да пратя по дяволите всякаква изчерпателност. Не бих могъл да понеса обвинението, че не съм оставял нищо за въображението на читателя.