Думите на Сиймор, или по-скоро напътствието, отправено към мен в онази вечер на 1927, когато играех на топчета, е според мен полезно и важно и мисля, че трябва да го поразчопля. Въпреки че в този миг нищо не ми се вижда по-полезно и по-важно от факта, че надутият брат на Сиймор на четиридесет години получи най-сетне велосипед, който веднага може да подари, за предпочитане на първия желаещ. Улавям се, че се питам, размишлявам дали е съвсем правилно да премина от едно чудесно псевдометафизическо гледище, колкото слабо и лично да е то, към друго, колкото и да е то силно и общовалидно. Това ще рече: питам се дали да премина от едното към другото без маене, без да се излежавам в люлката на привичния си многословен стил. Както и да е, ето за какво става дума. Когато Сиймор ме напътстваше от уличния бордюр да не се меря толкова в топчето на Айра — не забравяйте, че тогава беше десетгодишен, — той сякаш инстинктивно се домогваше до нещо близко по дух до инструкциите, които японският майстор по стрелба с лък дава на старателните новаци и с които всъщност им забранява да се мерят; или по-точно учи ги как да се мерят, без да се мерят. В действителност бих предпочел да не се занимавам в тази половинчата дисертация със зен-стрелбата и със самото учение зен — донякъде защото зен бързо се превръща в малко неприлична, намирисваща на култ дума за чувствителното ухо, и то с голямо, макар и недълбоко основание. (Казвам „недълбоко“, тъй като истинският зен несъмнено ще надживее западните си последователи, които очевидно смесват учението за откъсването и самовглъбяването с духовното безразличие и дори огрубяване и които явно не се колебаят да нанесат удар на Буда, преди да им е израснал златен юмрук. Трябва да добавя, струва ми се, че чистият зен ще остане дори след като сноби като мен си отидат.) И ако предпочитам да не сравнявам съветите на Сиймор за играта на топчета със зен-стрелбата (с лък), то е, защото не съм нито зен-стрелец, нито зен-будист, а още по-малко познавач на зен. (Нали няма да е нередно, ако кажа, че Сийморовите и моите корени в източната философия — колебая се дали трябва да ги нарека „корени“ — водят началото си от новия и стария завет, от адвайта веданта21 и класическия даоизъм? Склонен съм да смятам себе си — ако изобщо мога да използвам звучните източни названия — за карма-йога, може би с щипка тжнана-йога, за да стане по пикантна гозбата. Дълбоко съм привързан към класическата зен-литература и дори имам дързостта да чета веднъж седмично лекции върху тази литература и литературата на махаяна, но начина ми на живот няма нищо общо със зен, а малкото, което съм успял да схвана от това учение — подбрах глагола много внимателно — е страничен резултат от това, че следвам своя собствен, почти естествен път на пълна беззеност. Главно, защото самият Сиймор буквално ме молеше да сторя това, а по тези въпроси той винаги беше прав.) За мое щастие, а вероятно и за ваше, не намирам за необходимо да се занимавам тук със зен. Методът, който Сиймор ми препоръчваше чисто интуитивно за играта с топчета, може да бъде сравнен — бих казал, съвсем законно и не по източен маниер — с изящното изкуство на хвърлянето на цигарена угарка в малко кошче в другия край на стаята… Изкуство, в което повечето пушачи са истински майстори само тогава, когато изобщо не им пука дали угарката ще падне в кошчето, или когато стаята е опразнена от свидетели, включително от хвърлящия угарката. Ще направя всичко възможно да не предъвквам горната илюстрация, колкото и вкусна да я намирам, но непременно искам да прибавя — за да се върна за миг към топчетата, — че когато самият Сиймор улучеше и чуеше звучното „чик“ на стъкло в стъкло, той целият се превръщаше в усмивка, но сякаш никога не си даваше сметка чия победа бележи това „чик“. И факт е, че почти неизменно някой трябваше да вземе спечеленото топче и да му го тикне в ръката.
21
Адвайта веданта — по-„нова“ разновидност (8–9 в.) на веданта, най-разпространеното от шестте основни религиозно-философски учения в Индия. — Б. пр.