О, какъв силен опиат е щастието! То магически освобождава човека. Сега съм свободен да ви кажа точно това, което сигурно горите от нетърпение да чуете. Ако, както съм убеден, най-много на този свят обичате онези малки същества с чист дух и нормална температура от 52 градуса, то естествено следва, че на второ място най-много обичате онзи — боголюба или богомразеца (средно положение очевидно няма), светеца или грешника, моралиста или развратника, който е в състояние да създава истинска поезия. Между хората той е това, което е между птиците големият свирец, и аз бързам да ви кажа малкото, което зная за неговите полети, неговия плам и неговото невероятно сърце.
Още от 1948 година седя — моите близки схващат това буквално — над една тетрадка, населена със сто осемдесет и четири кратки стихотворения, писани от брат ми както в армията, тъй и извън нея, но повечето в нея. В най-близко време — мисля, че това е въпрос само на дни или седмици — смятам да отделя около сто и петдесет от тези стихотворения и да дам право на първия появил се издател с добре изгладен сутрешен костюм и чистички сиви ръкавици да ги отнесе право в тъмната си печатница, където най-вероятно ще бъдат пристегнати в някоя двутонна папка с все задната корица, на която се мъдрят няколко странни, уж препоръчителни бележки, измолени и дадени от „именити“ поети и белетристи, които без угризения се изказват публично за творбите на свои колеги (като обикновено запазват „истинските“ похвали за свои приятели, за по-низшестоящи, за чужденци, за съмнителни субекти и труженици в друга област), после ще се отправя към неделното литературно четене, където, ако има място и ако критичният анализ на голямата, нова, пълна биография на Гроувър Кливланд4 не продължи предълго, стиховете ще бъдат представени стегнато на любителите на поезията от някой измежду групичката редовни посетители — педанти със средни заплати, които гледат да притурят нещо към дохода си и умеят да представят нови стихове не непременно задълбочено или вдъхновено, а стегнато, (Едва ли ще се върна отново на тази неприятна тема, но ако го сторя, ще гледам да бъда все така ясен.) А сега, като се има предвид, че седя над тези стихове повече от десет години, няма да е зле, дори ще е нормално да посоча кои са според мен двете главни причини да стана от стиховете. И предпочитам да натъпча двете причини в един пасаж, като в спортна чанта, защото, от една страна, ми се ще да не ги отделям, а, от друга — връхлетя ме предчувствие, че няма да са ми нужни повторно до края.
На първо място стои натискът на близките. Това несъмнено е твърде обикновено нещо, дори прекалено обикновено, но аз имам четирима живи, грамотни и крайно устати по-малки братя и сестри от полуеврейски, полуирландски, а може би отчасти и минотавърски произход; две момчета — Уейкър, член на картузианския орден и бивш пътуващ кореспондент, сега задържан, и Зуи, актьор, с не по-малко високо призвание свише и също недогматик, съответно на тридесет и шест и двадесет и девет години; и две момичета — едната, Франи, цъфтяща млада актриса на двадесет и пет, а другата, Бу Бу, пъргава платежоспособна матрона на тридесет и девет. През известни промеждутъци от 1949 насам, било от семинарията или пансиона, било от родилното на Женската болница или от студентската каюта под ватерлинията на кораба „Куин Елизабет“, помежду изпити и репетиции, помежду матинета и кърмене тези четири високопоставени личности ме обстрелват по пощата с неуточнени, но явно страшни заплахи — да му мисля, ако не направя нещо, и то скоро, за стиховете на Сиймор. Може би веднага трябва да добавя, че освен дето пописвам, аз съм хоноруван преподавател по английска литература в един девически колеж в северната част на щата Ню Йорк, недалеч от канадската граница. Живея сам (и без котка, това да го знаят всички) в съвсем скромна, да не кажа разнебитена къщица, разположена дълбоко в горите откъм по-недостъпната част на планината. Ако не броим студентите, преподавателите и позастаряващите келнерки, почти не се срещам с хора през работната седмица или година. Числя се към онази порода литературни самотници, които, не ще съмнение, лесно могат да бъдат насилвани и малтретирани по пощата. Ала всяко нещо си има граници, тъй че сега вече не съм в състояние да отворя пощенската кутия, без да треперя като лист при мисълта, че между рекламните листовки за земеделски сечива и банковите извлечения ще намеря някой дълъг, словоохотлив ултиматум върху пощенска картичка, изпратен от някой от моите братя и сестри, двама от които, държа да отбележа това, си служат с химикалки. Втората причина да стана от стиховете и да ги дам за публикуване е като че ли не толкова емоционална, а по-скоро физическа. (И тя води — с пуешка важност заявявам това — право в тресавището на реториката.) Въздействието на радиоактивните частици върху човешкото тяло, за което толкова се шумеше през 1959, не е нещо ново за старите любители на поезията. Използван умерено, един първокласен стих е чудесна и бързо действаща разновидност на топлинната терапия. Веднъж, когато бях в армията и повече от три месеца страдах от нещо, което ще нарека амбулаторен плеврит, първото истинско подобрение почувствах едва когато в горния джоб на ризата пъхнах нищо и никаква книжка с лирика на Уилям Блейк и я носих ден-два като лапа. Прекаляването обаче е винаги опасно и дори направо пагубно, тъй че трябва да се избягва продължителният досег с всяка поезия, която надхвърля първокласната, защото последиците могат да бъдат фатални. Във всеки случай ще изпитам облекчение, ако стиховете на брат ми излязат поне временно от тази теснотия. Усещам, че съм облъчен изцяло, макар и леко. Най-логичното обяснение за това е следното: през по-голямата част от юношеските си години, а после и през зрелите Сиймор лудееше първо по китайската, а сетне и по японската поезия и те го увлякоха така, както никоя друга поезия не го е увличала.
4
Гроувър Кливланд (1837–1908) — президент на САЩ веднъж от 1885 до 1889 в втори път от 1893 до 1897. — Б. пр.