— След цял един живот, отдаден на практика — продължи той, — особено нагуалите, знаят дали духът ги кани да вля зат в структурата, изложена от него самия пред тях. Те приучват към дисциплина свързващите ги с намерението звена. Така че са постоянно известени, винаги знаят какво им готви духът.
Дон Хуан поясни, че напредъкът по магьосническата пътека е в общи линии един решителен, дори драстичен процес, чиято цел е да стабилизира това свързващо звено. Свързващото звено на обикновения човек с намерението на практика било мъртво и магьосниците започвали с връзка, която била безполезна, тъй като не реагирала доброволно.
Той подчерта, че за да възкресят тази връзка, магьосниците се нуждаели от жестока и непоколебима цел — специфично състояние на съзнанието, наричано непреклонно намерение. Възприемането на идеята, че нагуалът е единственото създание, способно да представи непреклонното намерение, било най-трудната част от магьосническото чи-ракуване.
Възразих, че не виждам никаква трудност.
— Чиракът е човек, който се бори да прочисти и съживи своето звено, свързващо го с духа — обясни дон Хуан. — След като връзката бъде възстановена, той вече не е чирак, но дотогава, за да не спре по пътя, се нуждае от мобилизиращата го цел, каквато, разбира се, той няма. Така че се съгласява нагуалът да му осигури целта, а за да извърви пътя си, чиракът трябва да се прости с индивидуалността си. Това е най-трудната част.
Дон Хуан ми припомни нещо, което ми бе казвал и друг път, а именно че в света на магьосниците не се гледа с добро око на доброволците, решили да се занимават с магьосничество по свое собствено усмотрение, тъй като те вече имат своя собствена цел, която силно ги затруднява да се откажат от индивидуалността си. Когато светът на магьосниците изисквал от тях идеи и действия, противоречащи на целта им, доброволците просто отказвали да се подчинят, защото това означавало да се променят.
— Съживяването на магьосническото звено е най-провокиращата и интригуваща задача на нагуала — продължи дон Хуан, — а също така и едно от най-големите изпитания за него. В зависимост от личността на даден чирак замисли те на духа са или безкрайно прости, или безкрайно сложни.
Дон Хуан ме увери, че макар да съм си мислел обратното, моето чиракуване не било така тежко за него, както сигурно е било навремето неговото за благодетеля му. Отбеляза, че не ми липсва самодисциплина, която е много важна и която той въобще не притежавал едно време, а благодетелят му от своя страна — още по-малко.
— Разликата се долавя в проявленията на духа — продължи той. — в някои случаи те са едва доловими, докато в моя случай са били направо като заповеди. Бил съм прострелян. Целите ми гърди били облени в кръв. Моят благодетел трябвало да действа светкавично, точно както навремето неговият благодетел. Магьосниците знаят, че колкото по-трудна е заповедта, толкова по-труден се оказва ученикът.
От взаимоотношенията на дон Хуан с двамата нагуали най-голяма полза имал от това, че могъл да чуе едни и същи истории, видени от две противоположни гледни точки. Например историята за нагуала Елиас и проявленията на духа от гледната точка на чирака била историята за мъчителното почукване на духа по вратата на неговия благодетел.
— Всичко, свързано с моя благодетел, било белязано от много спънки и неприятности — каза дон Хуан и започна да се смее, — когато бил двайсет и четири годишен, духът не просто почукал на вратата му, а едва не я изкъртил.
В действителност историята започнала години преди това, още когато благодетелят му бил напет младеж от добро семейство. Живеели в Мексико Сити. Бил богат, образован, чаровен, с пленителна индивидуалност. Младите момичета се влюбвали в него от пръв поглед. Свикнал да си угажда и тъй като му липсвала лична дисциплина, отдал се на мързел и нехаел за всичко онова, което не му носело незабавно удовлетворение.
С тази си индивидуалност и с възпитанието, което бил получил като единствен син на богата вдовица, непрекъсна-глезен от майка си и четирите си сестри, които го обожавали, той можел да тръгне по един-единстбен път: отдал се на всевъзможен разгул. Дори сред приятелите си по разврат бил известен като най-разхаитения нарушител на всякакви порядки, свързани с морала и достойнството.
И така, малко по малко неговата разпуснатост го довела до трайна физическа слабост и той рухнал, смъртно болен от туберкулоза — чумата на онова време. Но вместо да го възпре, болестта сякаш допълнително изострила глада му за чувствени наслади. Тъй като бил напълно лишен от самодисциплина, отдал се на краен разврат и здравето му се влошило до пълна безнадеждност.