По онова време поговорката „Злото не идва само“ се оказала вярна за бъдещия дон Хуанов благодетел. Докато здравето му неудържимо се рушало, неговата майка, която била единствената му опора в живота, както и „спирачка“ по смъртоносния наклон, по който вървял, умряла. Тя му оставила порядъчно голямо наследство, което било достатъчно да го осигури до края на живота му, но какъвто си бил разсипник само за няколко месеца профукал всичко до последния цент. Без професия или занаят, той бил принуден да проси, за да не умре от глад.
След като останал без пари, „другарите“ му го изоставили и дори жените, които толкова го обичали преди, му обърнали гръб. За първи път в живота си той се солъскал със суровата действителност. При неговото здравословно състояние това би трябвало да го довърши. Но той се оказал жилав човек. Решил да си намери работа, за да оцелее.
Вродената му емоционалност го отвела в единственото място, където би могъл да се почувства в „сбои води“ — театъра. Подготовката му се състояла в това, че бил прекарал по-голямата част от зрелите си години в компанията на актриси, освен това бил роден комедиант. Тръгнал да придружава театрални трупи по време на турнетата им из провинцията, далеч от обкръжението на близки приятели и познати, и така се изявил като прочувствен актьор с ярко присъствие на сцената: герой възмездител в религиозно-нравствени пиеси.
Дон Хуан отбеляза странната ирония, която винаги е съпровождала неговия благодетел. Той бил един абсолютен грешник за окайване, умиращ бавно вследствие на безпътния си начин на живот, а междувременно изпълнявал роли на светци и мистици. Играл дори Исус в една пиеса за Христовите мъки на кръста.
Крехкото му здраве рухнало окончателно по време на едно турне из северните щати. Тогава в град Дуранго се случили две неща: животът му стигнал своя край и духът почукал на вратата му.
И смъртта, и почукването на духа дошли едновременно, в един и същ миг — посред бял ден в храсталаците. Смъртта го сварила насред поредното прелъстяване на една млада жена. Бил вече съвсем слаб и него ден се преуморил. Младата жена, която била здрава, жизнена и силно увлечена, му обещала да се любят, като го придумала да отидат пеш до едно усамотено, но и доста отдалечено от околните селища място. И там часове наред тя го била и драла. Когато най-накрая му се отдала, той бил окончателно съсипан и кашлял така зле, че не смогвал дъх да си поеме.
По време на този негов последен изблик на страст усетил тъпа болка в рамото си. Чувствал гърдите си така, сякаш са разсечени на две, а от кашлицата започнал и да побръща. Влечението му към плътските наслади обаче го крепяло на крака до мига, в който смъртта му се явила под формата на обилен кръвоизлив. И именно тогава се намесил духът, въплътен в един индианец, който му се притекъл на помощ. Той бил забелязал, че индианецът се навърта наоколо, но погълнат от любовната страст, скоро го забравил.
Виждал момичето като насън. Тя не била нито изплашена, нито смутена. Тихо и чевръсто облякла дрехите си и хукнала като подгонен заек.
Видял също и индианеца, който се нахвърлил върху него и взел да го кара да седи с изправен гръб. Чул го да говори някакви глупости. Чул го да се врича на духа и да мълви неразбираеми слова на някакъв непознат език. След това индианецът взел да действа още по-енергично. Застанал зад него и го ударил силно по гърба.
Съвсем логично издъхващият човек си помислил, че индианецът се опитва или да отмести кръвния съсирек, или, да го убие.
Тъй като индианецът продължавал да го налага по гърба, умиращият решил, че това е любовникът или дори съпругът на жената, който наистина се мъчи да го убие. Но като се вгледал в напрегнатите блестящи очи на индианеца, променил мнението си. Минало му през ума, че индианецът просто не е с всичкия си и вероятно няма нищо общо с жената. С последния си проблясък на съзнание той се концентрирал върху странните думи на непознатия. Чул го да казва, че силата на човека е неизмерима, че смъртта съществува само защото ние самите сме я възнамерили още от момента на раждането си, че променяйки позицията на събирателната точка, можем да прекратим намерението за смъртта. Тогава наистина разбрал, че индианецът е абсолютно побъркан. Положението му било наистина комично — издъхвал в ръцете на откачен индианец, който мълвял разни врели-некипели. Затова се заклел наум да си остане комедиант докрая и да не умира нито от кръвоизлива, нито от ударите, а от смях. И той се разсмял, докато не издъхнал.