Белисарио се разплакал гръмогласно и прегърнал дон Хуан. Проклел момента, в който бил спасил живота му, и го уберил, че никога не би го направил, ако знаел, че ще се нало-жи да си разменят местата. Изсекнал се и като погледнал дон Хуан с горящи очи, казал: „Дегизирането е единственият начин да оцелееш. Ако не се държиш както трябва, чудовището може да открадне душата ти и да те превърне в слабоумен, който просто да му слугува, и нищо повече. Бедата е в това, че нямам време да те науча как да постъпиш.“
След като казал това, той се разплакал още по-неудържимо.
Дон Хуан, давейки се в сълзи, го замолил да му опише как би могъл да се дегизира. Белисарио успял да му побери, че зрението на чудовището било ужасно зле, и му препоръчал да се маскира с всякакви дрехи, каквито му попаднат, в края на краищата разполагал с достатъчно време, за да пробва всякакви дегизировки.
На прага, облян в сълзи, той отново прегърнал дон Хуан. Жена му само едва го докоснала за сбогом — и толкоз. След това поели.
— Никога в живота си, нито преди, нито след това, не съм изпитвал подобен ужас и отчаяние — каза дон Хуан. — в същия миг чудовището затрополи отвътре в знак, че губи търпение да ме чака. Сбих се зад вратата и нададох вой като пребито куче. После, от единия страх само, повърнах.
Дон Хуан седял така часове наред, без да може да мръдне. Не смеел нито да си тръгне, нито да влезе в къщата при чудовището. Няма да е пресилено да се каже, че той наистина бил на прага на смъртта, когато зърнал Белисарио отчаяно да му маха от отсрещната страна на улицата. Очевидно се мъчел да привлече вниманието му. Дон Хуан почувствал мигновено облекчение. Белисарио клечал на тротоара и гледал къщата. Направил знак на дон Хуан да не мърда от мястото си.
След мъчително дълга пауза Белисарио пропълзял на четири крака към дон Хуан, приближил го, клекнал отново и останал абсолютно неподвижен. Прилазвайки на етапи, той най-накрая стигнал до отсрещната страна. Това обаче му отнело часове. В същото време оттам минали много хора, но като че ли никой от тях не забелязвал нито отчаянието на дон Хуан, нито, меко казано, странните движения на стареца. Когато двамата най-после се намерили един до друг, Белисарио му прошепнал, че се разкаял, задето го изоставил като вързано куче. Жена му била против, но мисълта за подобно предателство го измъчвала и той се върнал, за да се опита все пак да го избави. В края на краищата трябвало да му се отблагодари по някакъв начин за това, че му върнал свободата.
Белисарио попитал дон Хуан строго дали е готов да направи нещо, за да избегне това унизително положение. Дон Хуан побързал да го увери, че ще направи абсолютно всичко. С възможно най-заговорническото изражение Белисарио подал на дон Хуан вързоп дрехи. После му изложил своя план. Дон Хуан трябвало да отиде в най-отдалечената от покоите на чудовището част на къщата и бавно да се преоблече, като сваля дрехите си една по една, започвайки от шапката и оставайки обувките за най-накрая, После трябвало да навлече свалените си дрехи върху дървен скелет, нещо като импровизиран манекен, който трябвало да измайстори качествено и бързо още при влизането си в къщата.
Следващият ход от плана бил дон Хуан да надене единствената маскировка, която евентуално би заблудила чудовището: дрехите от бохчата.
Без да се мае нито миг повече, дон Хуан влетял в къщата и приготвил всичко. Намерил пръти в задния двор и от тях сглобил нещо като бостанско плашило, съблякъл се и навлякъл дрехите върху чучелото. Когато обаче разбързал вързопа, който получил от Белисарио, там го очаквала най-голямата изненада — вътре имало женски дрехи!
— Почувствах се измамен и безпомощен — каза дон Хуан. — Но_ _тъкмо да започна да обличам обратно своите дрехи, когато отново чух нечовешкото ръмжене на онова чудовище. Бях възпитан в презрение към жените. Вярвах, че единствената им задача на този свят е да се грижат за мъжа. Да се напъхам в женски дрехи, за мен бе равносилно да се превърна в жена. Но страхът ми от чудовището бе така силен, че замижах и навлякох проклетите парцали.
Загледах се в дон Хуан, представяйки си го в женски дрехи. Това бе една така нелепа картина, че въпреки волята си се засмях от сърце.