Дон Хуан каза, че когато старият Белисарио, който чакал от другата страна на улицата, го видял маскиран, неудържимо заплакал. Ронейки сълзи, той отвел дон Хуан до покрайнините на града, където го чакала неговата жена заедно с двамата мулетари и впряга. Единият от тях нагло запитал Белисарио дали не е похитил странното момиче до него, за да го продаде в някой публичен дом. Без да отговаря, старецът продължил неудържимо да плаче. Младите мулетари не знаели какво да правят, но жената на Белисарио, вместо да прояви разбиране към мъжа си, започнала неистово да се смее. А дон Хуан не разбирал защо.
Както и да е, групата потеглила в мрака. Тръгнали по някакъв черен път, като се движели все на север. Белисарио се умълчал, изглеждал уплашен и като че ли очаквал някаква беда. През цялото време жена му не спряла да се вайка, че вземайки дон Хуан, се лишили от шанса си за свобода. Белисарио й заповядал да млъкне, тъй като мулетарите щели да открият, че момичето е предрешен мъж. Предупредил дон Хуан, че като не може да се държи като истинска жена, поне да опита да се престори на момиче, което не е с всичкия си. През следващите няколко дни опасенията на дон Хуан се поуталожили. На практика почти престанал да се страхува и се изпълнил с нов оптимизъм. Можел дори да приеме цялото това изживяване за един ужасен сън, ако не били женските дрехи, които постоянно му напомняли обратното.
Носенето на женски дрехи при тези обстоятелства, разбира се, водело след себе си цяла поредица от драстични промени. Жената на Белисарио най-сериозно се заела да посвети дон Хуан в тайните на женското поведение. Дон Хуан й помагал в готвенето, прането и събирането на дърва за огъня. Белисарио обръснал главата на дон Хуан и обилно я намазал с някакво миризливо лекарство, като обяснил на мулетарите, че „момичето“ е въшлясало. Дон Хуан поясни, че тогава бил все още голобрад младеж и не било трудно да мине за жена. Ала изпитвал отвращение към себе си и към всички тези хора, но най-вече — към съдбата си. Да стигне до там да носи фуста и да изпълнява типично женските задължения било повече, отколкото можел да изтърпи.
И ето че един ден чашата преляла. Мулетарите долели „фаталната капка“. Те очаквали и изисквали това странно момиче да ги обслужва по всякакъв начин. Дон Хуан каза, че трябвало да бъде постоянно нащрек, защото те всеки миг можели да се опитат…
— Мулетарите бяха ли в комбина с твоя благодетел? — попитах аз.
— Не — отговори той и се засмя гръмогласно. — Те бяха просто двама души, временно попаднали под влиянието на неговия чар. Той беше наел техния впряг за превозването на лечебни растения, а отделно им бе обещал, че ще им запла ти щедро, ако му помогнат да отвлече някаква млада жена.
Размахът на постъпките на нагуала Хулиан зашеметяваше въображението ми. Представих си как дон Хуан се е отбранявал от лъхащите на похот недвусмислени намеци на онези мулетари и прихнах да се смея.
Дон Хуан продължи своя разказ. Заявил на стареца най-категорично, че целият този маскарад продължава твърде дълго — мулетарите не спирали да го задяват. В отговор Белисарио безгрижно го посъветвал да бъде по-отзивчив, защото мъжът си е мъж, и отново се разплакал, с което напълно смаял дон Хуан, който пък за най-голямо свое учудване взел яростно да защищава жените. С такава страст заописвал незавидната им участ, че сам се изплашил от себе си. Казал на Белисарио, че сегашното му положение е много по-лошо от онова, ако бил останал роб на онова чудовище.
Но старецът отново ревнал неудържимо и замърморил, че животът си е много хубав, а ниската цена, която човек трябва да плати за него, е нищо и никаква дреболия, докато чудовището ще погълне душата на дон Хуан и няма да му позволи дори да сложи край на живота си.
— Пофлиртувай с мулетарите — казал той на дон Хуан с помирително изражение. — Те са едни примитивни селяни. Ще им се да се позабавляват, а ако те натиснат на сериозно, просто ги отблъсни. Дай им да те погалят. Какво толкова има в това? — добавил той и отново заплакал неутешимо. Тогава дон Хуан го запитал защо не спира да плаче.
— Защото си роден за всичко това — отговорил той и тялото му се затресло в спазмите на плача.
Дон Хуан му благодарил за добрите чувства и за всички грижи и неприятности, които Белисарио си бил навлякъл покрай него. Казал му, че сега вече се чувства избавен и иска да си отиде.
— Изкуството на прикриването учи на всички номера, не обходими за твоето маскиране — казал Белисарио, без да об ръща внимание на думите на дон Хуан. — И то те учи на тях така добре, че никой да не узнае, че си предрешен. За целта трябва да си безжалостен, лукав, търпелив и благ.