Тъкмо си тръгвах от дон Хуановата къща в Сонора, богато той поиска да се срещнем следващата седмица по обяд покрай американската граница в Ногалес, щата Аризона, в автобусната станция на Грейхаунд.
Пристигнах близо час по-рано от уреченото време, Той стоеше до вратата на чакалнята. Поздравих го. Той обаче не ми отвърна, а бързо ме дръпна встрани и ми прошепна, че трябвало да извадя ръцете си от джобовете. Бях като гръмнат. Не ми даде време да отговоря, като каза, че „дюкянът“ ми е отворен и недвусмислено личало, че съм сексуално възбуден.
Скоростта, с която посегнах да се прикрия, беше направо изумителна. Преди да осъзная, че това е една недодялана шега, вече бяхме на улицата. Дон Хуан се смееше, като здравата ме потупваше по гърба. Внезапно открих, че съм в състояние на повишено съзнание.
Влязохме в някакво кафене и седнахме. Съзнанието ми беше така избистрено и ясно, че исках да огледам, да видя същината на нещата.
— Не хаби енергия! — нареди ми дон Хуан със строг тон. — Доведох те тук, за да разбера дали можеш да ядеш, когато събирателната ти точка е преместена. Не се опитвай да правиш нещо повече от това.
След известно време обаче някакъв човек седна от другата страна на масата срещу мен и цялото ми внимание изведнъж се оказа приковано върху него.
— Движи очите си в кръг — нареди ми дон Хуан. — Не гледай към човека.
Открих, че просто ми е невъзможно да отместя поглед от човека. Почувствах се раздразнен от дон Хуановите нареждания.
— Какво виждаш! — дочух гласа на дон Хуан.
Виждах сияен пашкул от прозирни криле, които бяха загърнати около сърцевината на пашкула. Крилете се разтвориха, припърхаха за миг, отделиха се от пашкула, свлякоха се долу и вече бяха заменени от нови криле, които повториха същите действия.
Без да ме пита, дон Хуан завъртя стола ми така, че се озовах с лице към стената.
— Каква загуба — каза той и тихичко въздъхна, след като му описах какво бях видял. — Изхабил си почти цялата си енергия. Стегни се! Воинът трябва да умее да се съсредоточава. На кого са му притрябвали криле около сияен пашкул!
Каза, че повишеното съзнание е като своеобразен трамплин. От него човек може да отскочи към безкрая. Веднъж вече отместена, събирателната точка или отново се връща в позиция, много близка до обичайната, или продължава да се движи към безкрая.
— Хората и не подозират съществуването на тайнствената сила, която носят у себе си — продължи той. — В този момент например ти можеш да стигнеш безкрая. Ако продължаваш така с това твое безсмислено поведение, можеш да тласнеш събирателната си точка отвъд една определе на граница, откъдето връщане назад няма.
Разбирах опасността, за която ми говореше, или по-скоро имах физическото усещане, че се намирам на ръба на пропаст и ако само още малко се наклоня напред, ще падна в нея.
— Събирателната ти точка се придвижи към състоянието на повишено съзнание — продължи той, — защото ти прехвърлих от моята енергия.
Продължихме да се храним в пълно мълчание. Дон Хуан не ми позволи да пия кафе, нито чай.
— Докато използваш моята енергия — каза той, — не си в собственото си време. Ти си в моето, а аз пия вода.
Докато се връщахме към колата ми, взе да ми се гади. Почувствах замайване и за малко да падна. Беше усещане, подобно на онова, когато за първи път ходиш с очила.
— Дръж се — каза дон Хуан с усмивка. — Там, където отиваме, ще трябва да бъдеш изключително точен.
Каза ми да пресека международната граница в града-близнак Ногалес, Мексико, който наполовина принадлежи на САЩ, а другата — на Съединените мексикански щати. Докато карах, ме напътстваше накъде да свия, кога да направя ляв или десен завой, с каква скорост да карам и т.н.
— Тук всичко ми е познато — сопнах му се аз. — Кажи ми къде отиваш и аз ще те закарам. Все едно, че съм такси.
— Добре — каза той. — Откарай ме на Хевънуорд Авеню хиляда петстотин седемдесет и три.
Не знаех къде се намира тази Хевънуорд Авеню, а и дали въобще наистина съществува такава улица. Всъщност имах чувството, че той просто си е измислил този адрес, за да ме обърка. Замълчах.
В искрящия му поглед се таеше лек присмех.
— Егоманията е истински тиранин — каза той. — Трябва да полагаме непрестанни усилия, за да я свалим от трона й.
Продължи да ми дава напътствия как да карам. Накрая ме помоли да спра пред едноетажна светлобежова ъглова къща в богаташки квартал.
В къщата имаше нещо, което веднага привлече погледа ми: алея от дебел слой дребен чакъл в цвят охра я обикаляше околовръст. Масивната улична порта, рамките на прозорците и первазите бяха боядисани също в цвят охра — същия като на чакъла от алеята. Всички прозорци от фасадата бяха затборени с жалузи. Къщата по всичко приличаше на типичен среднобуржоазен дом.