Слязохме от колата. Дон Хуан тръгна напред. Когато стигнахме до вратата, той нито почука, нито отключи, а тя се отвори безшумно на смазаните си панти, при това събсем сама, поне доколкото успях да забележа.
Дон Хуан бързо влезе. Не ме покани, но аз го последвах. Исках да видя кой е отборил вратата отвътре, но… там нямаше никой.
Вътрешността на къщата действаше успокоително. По гладките чисти стени не висяха никакви картини. Липсваха рафтове за книги и стенни аплици. Златистожълтият цвят на кахлените плочки, с които бе покрит подът, приятно контрастираше с мръснобялото на стените. Намирахме се в малко и тясно антре, което водеше към просторна дневна с висок таван и тухлена камина в единия край. Половината от помещението беше абсолютно празна, но другата, откъм камината, бе заета от скъпа гарнитура, разположена в полукръг: два големи бежоби дивана по средата, а от двете им страни — две кресла, тапицирани с плат в същия цбят. Между тях се намираше солидна кръгла дъбова масичка за кафе. Съдейки по всичко, което бях видял около къщата, хората, обитаващи този дом, изглежда, бяха заможни, но скромни. И явно обичаха да се събират около огъня. Двама души, на възраст около петдесет и пет години, седяха в креслата, когато влязохме, те станаха. Единият беше индианец, а другият — латиноамериканец. Дон Хуан ме представи първо на индианеца, който стоеше по-близо до мен.
— Това е Силвио Мануел — ми каза дон Хуан. — Той е най-добрият и опасен магьосник от моята група и освен това — най-загадъчният.
Чертите на Силвио Мануел напомняха стенните фрески на дребните май. Кожата му беше бледа, почти жълта. Помислих си, че прилича на китаец. Очите му бяха дръпнати надолу. Бяха големи, черни и искрящи. Имаше голобрадо лице. Косата му беше катраненочерна, на места прошарена, имаше високи скули и пълни устни. На ръст бе около метър и седемдесет, слаб, жилав, облечен в жълта спортйа фланелка, кафяв дочен панталон и тънко бежово яке. Съдейки по облеклото и маниерите му, изглежда, във вените му течеше и мексиканска, и американска кръв.
Усмихнах се и протегнах ръката си на Силвио Мануел, но той не я пое. Само леко кимна.
— А това е висенте Медрано — каза дон Хуан, обръщайки се към другия. — Най-знаещият и най-старият от моите съратници. Стар, но не в смисъл на възраст, а защото е бил първият ученик на моя благодетел.
Висенте също кимна едва-едва и не каза нито дума. Беше малко по-висок от Силвио Мануел и също така жилав. Имаше розоба кожа и спретнато подрязана брада и мустаци. Чертите му бяха изящни: фин, красиво избаян нос, малка уста с тънки устни. Рунтавите му тъмни вежди контрастираха с прошарената брада и коса. Очите му бяха кафяви и също така искрящи. Те се смееха, въпреки намръщеното му изражение.
Беше скромно облечен в лек зеленикав костюм и свободно отворена на врата спортна риза. И той имаше вид на мексикано-американец по произход. Предположих, че е собственикът на къщата.
В сравнение с него дон Хуан изглеждаше като индианец-пеон. Сламената му шапка, износените му и подпетени обувки, овехтелият сивокафяв панталон и карираната риза бяха като на някой градинар или сезонен работник.
Като ги гледах тримата един до друг, ми хрумна, че дон Хуан нарочно се е маскирал по този начин. У мен се зароди абсурдната идея, че дон Хуан е ръководител на тайна операция, командир, който при цялото си старание не успява да прикрие дългогодишния си опит на предводител.
Също така имах усещането, че и тримата са горе-долу на една възраст. Въпреки че дон Хуан изглеждаше по-стар от другите двама, но затова пък безкрайно по-силен.
— Мисля, вече знаете, че Карлос много обича да си угажда — каза дон Хуан с най-сериозно изражение. — Повече дори и от нашия благодетел. Уверявам ви, че ако има човек, който да взема угаждането на сериозно, то това е Карлос.
Аз се разсмях, но никой не ме последва. Двамата мои нови познайници ме наблюдаваха със странен блясък в очите.
— Несъмнено ще образувате забележително трио — продължи дон Хуан. — Най-старият и най-знаещият, най-опасният и най-могъщият и най-угаждащият си.
Те отново не се разсмяха. Продължаваха да ме разглеждат, докато накрая се смутих. След това висенте пръв се обади.
— Аз не знам защо си го довел в къщата — каза той със сух режещ тон. — Нямаме полза от него. Изхвърли го в задния двор.
— И го вържи — добави Силвио Мануел. Дон Хуан се обърна към мен.