Със сигурност думите му бяха адресирани към мен, но той говореше с очи, обърнати към Висенте Медрано и Силвио Мануел, които го слушаха съсредоточено и от време на време поклащаха глава в знак на съгласие. Дон Хуан наблегна неколкократно, че усвояването на прикриването е едно от най-трудните неща, които извршват магьосниците. И настоя, че е без значение какво си мисля аз или пък какво вършат те самите, за да ме учат на прикриване, защото техните действия били продиктувани от беупречност.
— Бъди уберен, че ние знаем какво вършим. Нащият благодетел, нагулът Хулиан, се погрижи за това — каза дон Хуан и тримата отново избухнаха в онзи гръмовен смях, от който аз се чувствах ужасно неловко. Просто не знаех какво да мисля!
Дон Хуан уточни, че на един страничен наблюдател по-ведението на магьосниците може да се стори направо злонамерено, но всъщност то е винаги безупречно.
— Как можеш да направиш разликата, след като си от другата страна на барикадата? — попитах го аз.
— Злонамерените действия се предприемат от хората за лична облага — каза той, — докато магьосниците имат една по-далечна цел, предопределяща действията им, която няма нищо общо с личната облага. Фактът, че техните действия им доставят удоволствия, не трябва да се счита погрешно за облага. По-скоро това е черта от характера им. Обикновеният човек върши неща само ако от това има някаква изгода или поне възможност за изгода. Воините казват, че вършат нещо не заради изгодата, а заради духа.
Замислих се върху думите му. Да действаш без оглед на ползата, бе наистина странна идея. Самият аз бях отгледан и възпитан да вярвам, че за всяка добре свършена работа се полага възнаграждение.
Дон Хуан сигурно бе взел мълчанието и замисления ми вид за проява на скептицизъм. Той се засмя и хвърли поглед към другите двама.
— Вземи нас четиримата например — продължи той. — Ти самият си убеден, че влагаш нещо в дадената ситуация и че евентуално ще спечелиш нещо от нея. Ако ние те ядосаме или разочароваме и се почувстваш изигран, ти можеш да прибегнеш до злонамерени действия, за да си отмъстиш. Докато ние, напротив, не таим у себе си дори и мисъл за лична изгода. Действията ни са продиктувани изцяло от безупречността — ние не можем да ти се ядосаме, нито да се разочароваме от тебе.
Дон Хуан се усмихна и ми каза, че от момента, в който сме се срещнали за първи път на онази автогара, всичко, което е направил за мен, при все че външно може и да не изглежда така, е продиктувано от безупречността. Той обясни, че му се наложило да ме постави в беззащитно положение, за да ми помогне да вляза в състояние на повишено съзнание. С тази цел ми бил казал, че „дюкянът ми е отворен“.
— Това беше начин за разтърсване — каза той, като се ухи ли. — Ние сме просто едни недодялани индианци, тъй че всичките ни изненади са някак си примитивни. Колкото по-обигран е воинът, толкова по-големи са сложността и финесът на неговите изненади. Но трябва да призная, че доста се изложихме с тази наша недодяланост, особено когато те забързахме за шията като куче.
Тримата се ухилиха и после се разсмяха тихо, сякаш в къщата имаше и още някой, когото не искаха да безпокоят. С много тих глас дон Хуан каза, че понеже се намирам в състояние на повишено съзнание, мога да разбера по-непринудено онова, което той се готви да ми обясни относно двете изкуства: прикриването и намерението. Той ги нарече „венценосната слава на всички поколения магьосници“ — и стари, и нови, — същността на това, с което се занимават магьосниците днес, също както са се занимавали преди хиляди години. Каза, че се започва с прикриването. Преди да бъде предприето каквото и да е по пътя на воина, той трябва да се научи да се прикрива, след това — да упражнява намерението, и едва тогава — да премества волево своята събирателна точка.
Знаех за какво говори. Знаех, без сам да разбирам, как, какво точно може да се постигне чрез преместването на събирателната точка. Но ми липсваха думи, с които да обясня и изкажа онова, което знаех. На няколко пъти се опитах да изразя на глас пред тях моето нобо познание. Те се изсмяха на неуспешните ми опити и ме насърчиха да пробвам отново.
— Какво ще кажеш, ако аз го изрека вместо теб? — запита дон Хуан. — Вероятно мога да намеря точните думи, които искаш да използваш, но не можеш!
От погледа му заключих, че той наистина иска моето позволение. Положението ми се стори толкова нелепо, че започнах да се смея. Напълно спокойно дон Хуан ме запита отново, вследствие на което аз отново се разсмях. По изненаданото им изражение и тревожен поглед разбрах, че моята реакция им беше съвършено непонятна. Дон Хуан се надигна от дивана и обяви, че съм твърде уморен и е време да се върна в лоното на обичайния свят.