Дон Хуан избеднъж спря да голори и ме запита какво мисля.
— Аа, ти си все така пресметлив — въздъхна той, след като му разкрих мислите си. — А аз си въобразявах, че в със тояние на повишено съзнание твоят темперамент ще стане по-артистичен, някак си по-мистично насочен.
Дон Хуан се обърна към Висенте и го помоли да отговори на моя въпрос. Висенте се изкашля и изтри потта от ръцете си, като ги отърка о бедрата. Имаше вид на човек в апогея на сценична треска. Изпитах съжаление към него. Мислите в главата ми се завъртяха в шеметен бяг. И когато го чух да мънка, мислите ми изваяха образ — образа на бащината ми плахост, който аз постоянно носех в съзнанието си, неговия страх от хората. Но преди да успея да му се поддам, очите на Висенте заискриха с някакво странно вътрешно сияние. Той направи комично-сериозна гримаса и заговори с авторитетен тон и професионален маниер.
— Отговорът на твоя въпрос е — каза той, — че не съществува цена за оцеляване в състоянието на повишено съзнание, иначе цялото човечество би се втурнало натам. При все че няма такава опасност, защото е много трудно да навлезеш в него. Винаги обаче съществува един минимален шанс някой обикновен човек да успее да навлезе в такова състояние. Ако все пак това стане, той успява порядъчно да се обърка, а понякога — дори и непоправимо.
И тримата избухнаха в гръмогласен смях.
— Магьосниците тбърдят, че повишеното съзнание е вратата към намерението — каза след малко дон Хуан. — И те го използват именно така. Помисли върху това.
Опулих се насреща им. Устата ми беше широко отворена и чувствах, че ако остане така, може би ще успея да разреша загадката. Затворих очи и отговорът се появи пред мен. Почувствах го! Не го измислих. Но не можех да го „облека“ в думи, колкото и да се стараех.
— Ето — каза дон Хуан, — стигна до още един магъоснически отговор съвсем сам, но все още нямаш достатъчно енергия, за да го изгладиш и да изразиш с думи.
Усещането, което изпитвах тогава, беше повече от това просто да не мога да изразя мислите си. Сякаш преживявах нещо, което бях забравил от векове. Не знаех какво усещах, защото все още не бях се научил да говоря и следователно ми липсваха възможности да прехвърля чувствата си в мисли.
— Мисленето и изказването точно на онова, което искаш да кажеш, изисква огромно количество енергия — каза дон Хуан, като с това разруши моето усещане.
Силата на представата ми бе така голяма, че забравих как бе започнало всичко. Зяпнах смаяно дон Хуан и си признах, не нямам дори и представа какво сме говорили или правили само допреди миг. Спомнях си случката с коженото въже и думите на дон Хуан непосредствено след това, но не можех да върна чувството, което изпитвах само преди секунда.
— Вървиш по погрешен път — каза дон Хуан. — Мъчиш се да си спомниш определени мисли по начина, по който го правиш обикновено, но в случая положението е различно. Преди миг си имал всепогдъщащо усещане, че знаеш нещо изключително. Подобни усещания не могат да се възвърнат чрез паметта. Трябва да си ги припомниш, като ги възнамериш — да се върнат обратно.
Той се извърна към Силвио Мануел, който се бе изтегнал в едно от креслата, като беше изпънал краката си под ма-сичката за кафе. Силвио Мануел се втренчи в мен. Очите му искряха като два къса черен обсидиан. Без да потрепне, той извика като креслива птица: „Намерение!!! Намерение!!! Намерение!!!“
С всеки нов крясък гласът му ставаше все по-нечовешки и пронизителен. Космите по врата ми се изправиха. Почувствах как цялата ми кожа настръхва. Съзнанието ми обаче, вместо да се вкопчи в страха, който изпитвах, се насочи право към възвръщане на чувството, което бях имал. Но преди още да успея да го вкуся докрай, усещането рязко нарасна и се преобразува в нещо друго. И тогава разбрах не само защо повишеното съзнание се счита за вратата към намерението, но и какво представлява самото намерение. Разбрах още, че това познание не може да бъде изразено в думи. То беше там, открито за всички. То беше там, за да бъде почувствано, използвано, но не и обяснено. Човек можеше да навлезе в него, сменяйки нивата на съзнание; следователно повишеното съзнание представляваше своеобразен „вход“. Но дори и „входът“ не се поддаваше на обяснение. Човек можеше само да го използва.
Има още една част от познанието, която нахлу в мен през онзи ден, без каквато и да е предварителна подготовка, а именно — че естественото познание на намерението е на разположение на всеки, но управлението му принадлежи само на онзи, който успее да го усвои.