В пристъп на благоразумие магьосниците решили да насочат своето второ внимание единствено върху свързващото звено на ония създания, които притежабат съзнание. Това включвало цялото семейство от съществуващи органични създания, както и семейството на онези, които магьосниците наричат „неорганични създания“, или още „съюзници“, и които описват като съзнателни същества, способни да съзнават, но не живи в смисъла, който ние влагаме в това понятие. Това разрешение обаче отново се оказало безуспешно, тъй като и то не им донесло така необходимата им мъдрост.
При своята следваща преработка на получения опит магьосниците насочили вниманието си изключително върху звеното, свързващо човешките същества с_ намерението. _Но крайният резултат бил събсем като предишния.
Тогава магьосниците предприели една последна стъпка. Всеки магьосник щял да са занимава само със своята лична връзка. Но и това решение, подобно на предходните, се ока-зало също толкова неефективно.
Дон Хуан каза, че макар между тези четири сфери на интерес да съществували значителни различия, те всички били еднакво покваряващи. Така че накрая магьосниците се заели изключително със способността, която собственото им звено, свързващо ги с намерението, има да ги освободи, за да запалят огъня отвътре.
Той изтъкна, че всички съвременни магьосници трябва да се борят усилено, за да придобият здравомислие. А един нагуал трябва да се бори особено непоколебимо, защото той има повече сила, много по-голямо умение да борави с енергийните полета, определящи възприемането, и по-голям опит и познаване на тънкостите на безмълвното познание, което не е нищо друго освен пряк контакт с намерението.
Погледнато от този ъгъл, магьосничеството се превръща в опит за възстановяване на нашето познание за намерението и за възвръщане на неговата употреба, без при това да му се поддаваме. А абстрактните ядра на магьос-ническите истории са нюанси на разбиране, степени на нашето съзнаване на намерението.
Разбирах дон Хуановото обяснение с абсолютна яснота. Но колкото повече разбирах и колкото по-ясни ставаха неговите изрази, толкова повече нарастваше усещането ми за загуба и безнадежност, в един миг най-искрено се замислих направо да сложа край на живота си. Чувствах се като прокълнат. Почти през сълзи казах на дон Хуан, че е безсмислено да продължава своите обяснения, тъй като зная, че всеки момент яснотата в ума ми ще изчезне, а когато това стане и аз си възвърна нормалното съзнание, вече няма да помня нищо — нито какво съм видял, нито какво съм чул. Моят светски стереотип на мислене ще наложи извечния си опит на повтаряне и закономерната предсказуемост на своята логика. Ето затова се чувствах прокълнат.
Дох Хуан отвърна, че дори в състояние на повишено съзнание аз съм щял да се развивам вследствие на повторението и че периодично съм щял да го отегчавам, като му описвам пристъпите или чувствата си за незначителност в този свят. Той каза, че тръгна ли по този път, трябва да се боря, а не да мънкам извинения и да се самосъжалявам, и че каквато и да е личната ни съдба, тя няма значение, ако я посрещаме с трайно безразличие.
Думите му ме накараха да се почувствам блажено щастлив. Докато сълзите на облекчение се стичаха по страните ми, аз си повтарях отнобо и отново, че съм съгласен с него. Обзе ме неземно блаженство и усетих, че губя контрол над себе си. Мобилизирах всичките си сили, за да спра това, което ставаше, и почувствах ртрезвителния ефект от моите духовни юзди. Но миг след това яснотата на съзнанието ми започна да се размива.
Борех се безмълвно, опитвайки се да бъда едновременно по-малко нервен и по-малко трезв. Без да каже дума, дон Хуан ме остави сам.
Докато възвръщах равновесието си, вече се бе съмнало. Дон Хуан се шправи, протегна ръце над главата си и изопна мускулите си така, че стабите му изпукаха. Помогна ми и аз да се изправя, като каза, че съм прекарал най-поучителната си нощ — бях изпитал какво е духът и бях успял да призова една скрита сила, за да извърши нещо, което на пръв поглед изглеждало като успокояване на нервите ми, но всъщност предстаблявало едно много успешно волево преместване на моята събирателна точка.
След това ми направи знак, че е време да се връщаме.
СКОКЪТ НА МИСЪЛТА
Влязохме в къщата на дон Хуан около седем часа сутринта, тъкмо по време за закуска. Изпитвах глад, но не и умора. Бяхме тръгнали от пещерата на разсъмване, вместо да поеме по най-прекия път, дон Хуан направи дълъг обход, който ни отведе до реката. Обясни ми, че трябвало да си „съберем акълшпе“, преди да се забърнем вкъщи.