— Опитай се да си спомниш онова, което вече знаеш по този въпрос — подкани ме той.
Дон Хуан се умълча за момент, после отново заговори, без да гледа в мен.
— Спомнянето не е като пршюмнянето — подзе той. — Припомнянето се диктува от ежедневното мислене, докато спомнянето се определя от преместването на събира телната точка, краткият преглед на своя живот, който правят магьосниците, е ключът към преместването на събирателната им точка. Магьосниците започват този своеобразен преглед, като си припомнят най-значителните събития в живота си. После от обикновеното мислене те се отдават на едно действително съществуване в самата сърцевина на припомняното събитие, когато успеят да направят това — да попаднат в същността на случката, значи, че сполучливо са преместили събирателната си точка в точно определеното място и време, тоест когато събитието е ставало. Повторното и цялостно възпроизвеж-дане на дадено събитие от миналото посредством преместване на събирателната точка е известно като „магьосническо спомняне“.
Той ме погледна, сякаш за да се увери, че го слушам.
— Нашите събирателни точки се намират в състояние на постоянно преместване — поясни, — безброй неуловими премествания. Магьосниците смятат, че за да накараме събирателната точка да се премести на точно определено място, трябва да задействаме намерението. И тъй като няма начин да се разбере какво всъщност е намерението, магьосниците оставят очите си да го извикат.
— Това е съвсем непонятно за мен — признах си аз.
Дон Хуан сложи ръце под главата си и се изтегна на земята. Изтегнах се и аз. Дълго време останахме така? потънали в мълчание, вятърът гонеше облаците по небето. От тяхното движение едва не ми се заби свят. А замайването премина в така познатото ми усещане за мъка.
В компанията на дон Хуан винаги усещах, особено в моментите на отдих и тишина, едно всепоглъщащо ме чувство на отчаяние и безнадеждност, копнеж по нещо, което не можех да назова. Сам или с други хора, никога не ставах жертва на това усещане. Дон Хуан ми обясни, че онова, което изпитвам и определям като копнеж, всъщност представлява внезапно преместване на събирателната ми точка.
Когато дон Хуан заговори, гласът му ме стресна и аз рязко се надигнах.
— Трябва да си спомниш първия път, когато очите ти са блеснали — каза той, — защото именно тогава събирателната ти точка е достигнала зоната на несъжаление. Тогава безжалостността те е завладяла. От безжалостността очите на магьосниците заблестяват и този блясък извиква намерението, всяка отделна позиция на събирателната точка има специфичен за нея блясък в магьосническите очи.
Тъй като очите на магьосниците имат своя собствена памет, те могат да извикат спомена за всяка позиция, предизвиквайки отделния специфичен блясък, сбързан с точно определена позиция.
Той обясни, че причината, поради която магьосниците придават такова голямо значение на блясъка в очите и на втренчването на погледа, е, че очите им са свързани пряко с намерението, колкото и необичайно да звучи, истината е, че очите ни са свързани събсем повърхностно със света на нашето ежедневние. Тяхната исконна връзка е с абстракта. Не момеех да си представя, че очите ми могат да натрупат такъв вид информация, и му го казах.
Отговорът на дон Хуан бе, че човешките възможности са така загадъчни и необятни, че магьосниците, вместо да мислят за тях, предпочитат да ги проучват, без при това да си правят илюзии, че някога изобщо ще успеят да ги разберат.
Попитах го дали очите на един обикновен, нормален човек също са свързани по някакъв начин с намерението.
— Разбира се! — възкликна той. — Ти знаеш всичко това, но го знаеш на толкова дълбоко ниво, че за теб то си остава безмълвно познание. Нямаш достатъчно енергия, за да го обясниш дори на себе си. Обикновеният човек знае същите неща за своите очи, но има по-малко енергия и от теб. Единственото предимство, което магьосниците могат да имат над обикновения човек, е, че те натрупват своята енергия, което означава по-точно, по-чисто свързващо зве но с намерението. Естествено, това означава също, че те са в състояние да си спомнят нещо по желание, използвайки блясъка на очите си, за да преместят своите събирателни точки.
Дон Хуан спря да говори и се втренчи в мен. Съвсем определено почувствах как очите му, тласкайки и придърпвайки, насочваха нещо вътре в мен. Не можех да разруша магнетизма на вторачените му очи. Беше се концентрирал така силно, че наистина предизвика у мен физическо усещане: имах чувството, че се намирам в пещ, и отведнъж, съвсем неочаквано, погледнах навътре в себе си. Това беше някакво особено усещане, много сходно с отвлечената мечтателност, но съпроводено със силно самоусещане и пълна липса на мисли, в състояние на свръхсъзнание аз гледах навътре в нищото.