Исках да се ядосам. Исках да прйтестирам, да се оплача, че той няма право да ми говори така, но не можех да отроня и думичка. Бях съкрушен, като че се бях вкаменил.
Изглежда докато слушах голата истина за себе си, изражението на лицето ми е било доста красноречиво, защото дон Хуан така се разсмя, че едва не се задави от смях.
— Казах ти, че и да го разбереш, няма да ти хареса — каза щой. — воинските доводи са много прости, но и много фини. Това наистина е рядка възможност за един воин — да му се предостави дейстбителна възможност да бъде безупречен напук на собствените си чувства. Ти ми даде този уникален шанс. Самият акт, че се раздабам така безпрепятствено и безупречно, ме подмладява и изостря моята любознател ност. Моят дял от отношенията ни е наистина безценен за мен. Аз съм ти длъжник…
Очите му блестяха, но без онзи дяволит, закачлив пламък.
Дон Хуан започна да обяснява какво бе направил.
— Аз съм нагуалът. Преместих твоята събирателна точка с блясъка на очите си — простичко и ясно каза той. — Нагуалските очи могат да правят това. Не е трудно, в края на краищата очите на всички живи същества могат да преместят нечия друга събирателна точка, особено ако тези очи са фокусирани в намерението. При нормални условия обаче човешките очи са насочени изцяло към околния свят в търсене на прехрана, в търсене на подслон…
Той ме побутна по рамото.
— В търсене на любов — добави и избухна в гръмогласен смях.
Дон Хуан постоянно ме закачаше за това мое „търсене на любов“. Той никога не забрави простосърдечния отговор, който му дадох веднъж, когато ме запита към какво активно се стремя в живота. Много ловко ме бе насочил към това да приема, че нямам ясна цел, и избухна в смях, когато му казах, че търся любов.
— Добрият ловец хипнотизира своята жертва с очите си — продължи дон Хуан. — като се втренчва, той премества събирателната точка на жертвата си, докато очите му остават все пак насочени към света в търсене на храната.
Попитах го дали магъосниците могат да хипнотизират хора чрез втренчване. Той се изкиска тихичко и каза, че в случая повече ме вълнува дали аз бих могъл да хипнотизирам някоя женичка чрез втренчване, независимо от факта, че очите ми са фиксирани върху света в търсене на любов. После добави най-сериозно, че „защитният клапан“ на магьосниците е в това, че до момента, когато очите им действително се фокусират върху намерението, те вече нямат желание да хипнотизират когото и да било.
— Но за да могат магьосниците да използват блясъка на очите си и да преместват своята собствена или чужда събирателна точка — продължи той, — е необходимо да бъдат безжалостни. Тоест трябва да познават тази специфична позиция на събирателната точка, наречена „зона на безжалостността“. Това важи особено за нагуалите.
Дон Хуан каза, че всеки нагуал разбива вид безжалостност, типична единствено за него. Той си послужи с мен за пример, като разказа, че поради неустойчивата ми природна конфигурация аз се явявам на ясновидците като сияйна сфера, съставена не от четири кълба, сбрани в едно — обичайната структура на нагуалите, — а като сфера, съставена само от три събрани в едно кълба. Тази моя конфигурация ме карала автоматично да скривам безжалостността си зад маска на разглезеност и отпуснатост.
— Нагуалите са много прикрити — продължи дон Хуан. — Те винаги създават впечатлението, че са нещо, което всъщност не са, и го вършат така съвършено, че всеки, включително и онези, които ги познават отлично, вярват на техния маскарад.
— Наистина не разбирам, дон Хуан, как можеш да твърдиш, че се преструвам — възмутих се искрено аз.
— Ти се правиш на разглезен, отпуснат човек — каза той. — Създаваш впечатлението, че си великодушен и страхотно жалостив. И всеки е убеден, че това наистина е така. Хора та дори могат да се закълнат, че си именно такъв!
— Но аз наистина съм такъв! Дон Хуан се присви от смях.
Темата на нашия разговор не ми допадаше. Нито насоката, която взе. Заспорих яростно, че съм абсолютно искрен във всичко, което върша, и че ако иска да ме опровергае, нека бъде по-конкретен. Той каза, че непрестанно съм подхождал към хората с едно неподплатено с нищо великодушие, създавайки у тях лъжеусещането, че съм непринуден и открит. Отвърнах му, че по природа съм открит човек, в такъв случай, попита той, защо винаги съм искал — без да го изричам — хората около мен да съзнават, че ги заблуждавам? Доказателството било, че когато те не успеели да разберат моя трик и вземели моята псевдонепринуденост за истинска, аз съм ги нападал със същата безжалостност, която иначе съм се опитвал да прикрия.