— Какво ти става, дон Хуан? — запитах го аз. Стомахът ми се сви от тревога, както си стоеше със забита надолу глава, той измънка, че иска да отиде до един ресторант, и с бавен несигурен глас ми даде точни указания как да стигна с колата до там.
Паркирах в странична улица, на една пряка от въпросния ресторант. Но щом отворих вратата на купето откъм моята страна, дон хуан сграбчи ръката ми като в клещи. Домогнах му да се измъкне от колата през моето шофьорско място. Щом стъпи на тротоара, прихвана се с две ръце в раменете ми и с мъка изправи гръб. В зловещо мълчание се затътрихме надолу по улицата към разнебитена сграда, в сутерена на която се намираше въпросният ресторант.
Дон Хуан висеше на ръцете ми с цялата си тежест. Дишането му беше ускорено, а тялото му така се тресеше, не аз се паникъосах. Залитнах с него и трябваше да се подпра на близката стена, за да не тупнем и двамата на тротоара. Бях силно обезпокоен, не можех да мисля, взрях се в очите му. Бяха матови. Нямаха своя обичаен блясък, влязохме, залитайки, в ресторанта и веднага, като по даден знак, един любезен келнер се спусна към нас, за да помогне на дон Хуан.
— Как се чувствате днес? — прошепна той в ухото на дон Хуан.
Келнерът пренесе дон Хуан от вратата до една маса, настани го и изчезна.
— Познаваш ли го, дон Хуан? — попитах аз и седнах до него.
Без да ме гледа, той измърмори нещо под нос. Станах и отидох в кухнята да потърся въпросния келнер.
— Познавате ли възрастния човек, с когото съм дошъл?! — заинтересувах се аз, щом успях да го хвана без работа.
— Разбира се — отвърна той нетърпеливо. — Това е старецът, който често получава удари.
Това ми изясни нещата, вече знаех, че дон Хуан е получил слаб удар, докато сме пътували, в случая не бих могъл с нищо да предотвратя станалото, но въпреки това се чувствах безпомощен и неспокоен. От мисълта, че лошото все още предстои да се случи, стомахът ми се свиваше.
Върнах се при нашата маса и седнах мълчаливо. Изневиделица пристигна същият келнер с две блюда пресни скариди и две дълбоки купи със супа от морска костенурка. Помислих си, че или в ресторанта сервират само скариди и супа от морска костенурка, или че всеки път когато идва тук, дон Хуан яде едно и също.
Келнерът се обърна към дон Хуан, като говореше така високо, че гласът му надви шума от тракащи прибори и говор в заведението.
— Надявам се, че ще ви хареса! — изрева му той. — Ако ви потрябвам, само вдигнете ръка, ще долетя на секундата.
Дон Хуан кимна утвърдително и келнерът си отиде, след като свойски го потупа по гърба.
Дон Хуан се хранеше лакомо, като от време на време се усмихваше на себе си. Бях така разстроен, че само от мисълта за храна ми се повдигаше. Но после стигнах до познатия предел на тревога и оттам нататък колкото повече се безпокоях, толкова повече изгладнявах. Опитах храната беше невероятно вкусна.
Похапнах и се почувствах по-добре, но положението не се беше променило, нито пък напрежението ми бе спаднало.
Когато свърши да яде, дон Хуан стрелна ръка над главата си. На момента келнерът пристигна и ми връчи сметката. Платих му и той помогна на дон Хуан да се изправи. Придружи го до вратата, изведе го навън и прочувствено се сбогува с него.
Тръгнахме обратно към колата. Дон Хуан се облягаше тежко на ръката ми, задъхвайки се, като на всеки две-три крачки спираше да си поеме дъх.
Келнерът остана на входната врата и гледаше след нас, сякаш за да се увери, че няма да оставя дон Хуан да падне.
На дон Хуан му трябваха цели две или три минути, докато се настани в колата.
— Кажи ми, какво мога да направя за теб? — попитах го аз.
— Обърни колата — нареди той с треперлив, едва доловим глас. — Искам да отида до другия край на града, в супера. Там също ме знаят, все мои приятели са.
Казах му, че нямам дори представа за какъв универсален магазин говори. Той промърмори нещо несвързано и избухна. Започна, да тропа с крака по пода на колата. Нацупи се и олигави фланелката си отпред. След това като че ли получи моментен проблясък. Страшно се притесних, като наблюдавах неговите усилия да подреди мислите си в изречение. Най-накрая успя да ми каже как да стигна до универсалния магазин.
Напрежението ми бе стигнало своя връх. Боях се, че ударът на дон Хуан може да се окаже доста тежък. Искаше ми се да се освободя някакси от него, да го отведа при семейството му или при неговите приятели, но не знаех кои са те. Не знаех също какво друго мога да предприема в тази ситуация. Направих обратен завой и се отправихме към супера, за който той беше казал, че се намира в другия край на града.