Чудех се дали да не се върна отново в ресторанта и да попитам онзи келнер не познава ли семейството на дон Хуан. Надявах се също така, че някой в супера може да го познава, колкото повече мислех за трудното положение, в което бях изпаднал, толкова по-мъчно ми ставаше за мен самия. Дон Хуан явно си отиваше. Изпитах ужасното чувство на загуба. Той несъмнено щеше да ми липсва, но засега страдах повече от раздразнението, че трябва да се справям с така ненадейно възникналата неприятна ситуация.
Обикалях из града близо час в търсене на супера. Но не успях да го открия. Дон Хуан си призна, че може и да греши и магазинът да е в друг град. Това окончателно ме съсипа. Нямах никаква предстаба какво да правя оттук нататък.
Когато бях в състояние на нормално съзнание, винаги имах странното усещане, че зная повече за дон Хуан, отколкото ми говори моят здрав разум. Сега под влияние на влошеното му психическо състояние бях уверен, без сам да зная защо, че неговите приятели го чакат някъде из Мексико, макар да не знаех къде е това някъде.
Изтощението ми беше повече от физическо. Това бе някаква комбинация от тревога и чувство за вина. Тревога, че се бях „накиснал“ с този немощен старец, вече почти смъртник, и в същото време изпитвах вина, че съм така нелоялен към него.
Паркирах колата близо до крайбрежната алея. На дон Хуан му трябваха почти десет минути, докато излезе от нея. Тръгнахме бавно към брега, но като наближихме, дон Хуан изведнъж спря и отказа да върви по-нататък. Измънка, че водата на Гуаймския залив го плаши.
Тръгна обратно и ме отведе до главния площад — покрита с пряхоляк площ, на която нямаше дори пейки. Дон Хуан седна на бордюра. Покрай нас мина камион, чистещ улиците, който въртеше стоманените си четки, но от тях не струеше вода. Задавих се от облака прах, който вдигна след себе си.
Бях толкова разстроен от ситуация, в която се намирах, че през главата ми мина дори мисълта да го изоставя така, както си седеше. Смутих се от тази моя мисъл и потупах дон Хуан по гръба.
— Трябва да ми кажеш къде мога да те отведа — прошепнах му аз. — къде да отида?
— Върви по дяволите! — отвърна ми той дрезгаво, като го чух да ми говори така, реших, че това не е удар, а мозъчна парализа, която му е отнела разсъдъка, вследствие на което е станал агресивен.
Внезапно той стана и си тръгна. Направи ми впечатление колко болнав изглеждаше. Дон Хуан бе остарял за няколко часа! вродената му жизненост се бе изпарила и пред мен стоеше един ужасно стар и крайно немощен човек.
Втурнах се след него, за да му помогна. Изпитвах безмерно съжаление. Представих си как аз самият съм немощен старец. Беше непоносимо! Бях готов да заплача — не за дон Хуан, а за себе си. Хванах го подръка и мълчаливо си обещах да се грижа за него, независимо какво би ми коствало това. Бях потънал в дебрите на самосъжалението, когато една силна плесница ме извади от вцепенението. Преди да се опомня, дон Хуан ме зашлеви отново, този път по врата. Стоеше срещу мен и трепереше от гняв. Устата му бе полуотворена и се тресеше неконтролируемо.
— Кой си ти?! — изкрещя той, после се обърна към група та зяпачи, които мигом се бяха събрали наоколо.
— Аз не познавам този човек — им каза той. — Помогнете ми! Аз съм самотен стар индианец. Този чужденец иска да ме убие. Така правят те с безпомощните стари хора — убиват ги за удоволствие!!!
Надигна се неодобрителен ропот. Няколко млади яки мъже ме загледаха заплашително.
— Какво правиш, дон Хуан?! — попитах го на висок глас. Исках да убедя тълпата, че се познаваме добре и пътуваме заедно.
— Не те познавам! — извика отчаяно дон Хуан. — Остави ме на мира!
Той пак се обърна към тълпата и ги помоли да го отърват от мен. Искаше да ме задържат, докато дойде полицията.
— Дръжте го! — настояваше той. — Някой да извика полиция! Те си знаят работата!
Представих си някой мексикански затвор. Никой нямаше да узнае къде съм. Мисълта, че ще изминат месеци, преди някой да забележи моето отсъствие, ме накара да реагирам с ожесточена бързина. Ударих първия млад мъж, които пристъпи към мен, след което хукнах в панически бяг. Знаех, че бягам, за да спася живота си. Неколцина мъже се втурнаха подире ми.
Както препусках по главната улица, изведнъж осъзнах, че в малък град като Гуаймас навсякъде е пълно с патрулиращи полицаи, все още не бях попаднал на нито един и затова, преди да е станало късно, нахълтах в първия изпречил се пред очите ми магазин. Престорих се, че просто зяпам.