Младият мъж, който ме преследваше, отмина, вдигайки страхотна олелия. Бързо скроих план: да купя колкото се може повече неща. Хората от магазина щяха да помислят, че съм турист. След това щях да помоля някой да ми помогне да отнеса пакетите до моята кола.
Отне ми доста време, за да подбера каквото ми трябваше. Платих на един младеж от магазина да ми помогне за покупките, но когато наближихме колата, зърнах дон Хуан да стои до нея, все тъй заобиколен от тълпа зяпачи. Говореше нещо на един полицай, който си записваше в тефтерчето.
Планът ми се провали. Нямаше начин да се добера до колата, казах на младежа, който ме придружаваше, да остави пакетите до бордюра. Обясних му, че един мой познат ще дойде след малко, за да ме откара до хотела. Момчето си тръгна, а аз останах така, скрит зад пакетите, които държах пред лицето си, извън полезрението на дон Хуан и останалите около него.
Видях, че полицаят оглежда номера на колата ми, който беше с калифорнийска регистрация. И това напълно ме убеди, че с мен е сбършено. Обвинението на полуделия старец щеше да бъде прието твърде сериозно. А фактът, че съм побягнал, само щеше да затвърди вината ми в очите на всеки полицай. Освен това, бидейки чужденец, аз нямах никакъв шанс пред местната полиция.
Скрих се в един вход и останах така близо час. Полицаят си отиде, но тълпата все още стоеше край дон Хуан, който говореше нещо на висок глас и възбудено ръкомахаше. Бях твърде далеч, за да чуя какво им разправя, но можех да си представя съдържанието на бързата му нервна реч.
Отчаяно се нуждаех от нов план. Реших да потърся стая в хотел и да изчакам така няколко дни, преди да рискувам да се върна при колата, или пък да се върна обратно в магазина и да помоля някой от персонала да ми извика такси. Никога преди не ми се беше налагало да наема кола в Гуаймас и нямах представа дали тук изобщо съществува подобен вид услуга. Но моят нов план се провали моментално, защото се сетих, че ако местната полиция е що-годе компетентна и ако бяха взели дон Хуановите обвинения на сериозно, те неминуемо щяха да претърсят хотелите. Мозке би полицаят беше оставил дон Хуан, за да се заеме именно с това.
Друга идея, която ми мина през главата, беше да отида до най-близката автогара и да хвана първия автобус, който можеше да ме откара по-близо до границата със САЩ. Или пък да хвана който и да е автобус, независимо накъде пътува. Но после изоставих и тази идея. Бях сигурен, че дон Хуан е дал името ми на полицията, която вероятно вече е уведомила дирекциите на автобусните компании.
Мисълта ми се замята в сляпа паника. Поех няколко глътки въздух, за да успокоя нервите си. След малко забелязах, че тълпата около дон Хуан взе да се разотива. Междувременно полицаят се завърна с още един свой колега и двамата бавно поеха надолу по улицата, в същия миг почувствах внезапен неконтролируем подтик, импулс, все едно, че тялото ми беше изключено от централното управление на главния мозък, превръщайки се в някакъв освободен от мисли механизъм. Аз просто тръгнах към колата си, както бях натоварен с всичките онези пакети. Без какъвто и да е страх или смущение отворих багажника и оставих вътре пакетите, след това седнах на шофъорското място.
През цялото това време дон Хуан стоеше както преди на тротоара до колата, хвърляйки ми от време на време разсеяни погледи, втренчих се в него с една изцяло нова и нехарактерна за мен студенина. Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане. Това, което ме изпълваше, не бе ненавист или ледена ярост. Дори не му бях сърдит. Онова, което чувствах, не бе нито примирение, нито търпение и в никакъв случай добрина или пояба на разбиране. По-скоро беше хлад, ледено равнодушие, безкрайна и ужасяваща липса на каквото и да било съжаление, в този миг у мен не трепна нито една фибра при мисълта какво ще стане с дон Хуан или с мен самия.
Тогава дон Хуан разтърси горната част на тялото си, както се отърсват кучетата, за да се изцедят след плуване. След това, сякаш всичко е било само един лош сън, той пак стана старият познат дон Хуан. Бързо обърна якето си на опаки. То беше с две лица. От едната страна бе черно, а от другата — светлобежово. Сложи го от черната страна. Захвърли сламената си шапка в колата и старателно приглади косата си. Извади якичката на ризата си над якето и като че ли шведнъж се подмлади. Без да каже дума, ми помогна да вкарам останалите пакети в колата.
Когато двамата полицаи затичаха обратно към нас, надувайки сбирки, очевидно привлечени от звука на отварящи се врати, дон Хуан много чевръсто се втурна да ги посрещне. Той ги изслуша най-внимателно и ги увери, че няма за какво да се тревожат. Обясни им, че по всяка вероятност са попаднали на неговия баща — стар, немощен индианец, страдащ от мозъчно увреждане. Докато говореше с полицаите, дон Хуан отвори и затвори последователно вратите на колата, като че ли да провери дали са наред. После прехвърли пакетите от багажника на задната седалка. Неговата пъргавина и младежка енергия нямаха нищо общо с плахите му и немощни старчески двшкения и жестове само отпреди няколко минути. Знаех, че нарочно се дързки така заради полицая, но на негово място и аз бих повярвал, че пред мен стои синът на стария перко. Дон Хуан им спомена и името на ресторанта, където добре познавали неговия болен баща, след което най-безсрамно им бутна рушвет.