Дон Хуан явно схвана същността на мислите ми, защото лукаво се усмихна. Стана и ми даде знак да го последвам. Бяхме седнали на два сухи камъка в дъното на някакво дере. Беше следобед. Небето бе мрачно и облачно. Ниско над върховете черни дъждовни облаци се влачеха на изток. За разлика от тях високите леки облаци на юг придаваха на небето по-ведра синева. Сутринта бе валяло, но после дъждът като че ли се беше притаил в някакво скривалище, оставяйки след себе си едва доловими следи.
Би трябвало да измръзбам, защото беше много студено, но бях топъл. След като стиснах камъка, който дон Хуан ми бе подал, осъзнах, че това усещане за топлина в щипещия мраз ми беше познато, въпреки че всеки път ме изумяваше, винаги щом започвах да изпитвам студ, дон Хуан ми даваше да стискам я някоя клонка, я някой камък или пък напъхваше под фланелката ми, точно отпред на гърдите, шепа листа и от това телесната ми температура почти мигновено се покачваше.
Неведнъж се бях опитвал сам да постигна този ефект, но безуспешно. Той ми беше казал, че не помощта му, а неговият вътрешен покой е онова, което поддържа топлината ми, и че клонките, камъните и листата са просто хитрини, целящи да уловят моето внимание и да го задържат на фокус.
Бързо изкатерихме стръмния западен склон на един хълм и стигнахме до каменна тераса, разположена на самия връх. Намирахме се всъщност върху една от предпланините на обширна високопланинска област. От мястото си виждах, че мъглата е тръгнала да пълзи към южния край на долината под нас: ниски прозрачни облаци, които се стелеха под високите тъмнозеленикави върхове на запад. След дъжда, под мрачното облачно небе, долината и хълмовете на изток и юг изглеждаха загърнати в мантия от тъмнозеленикава тишина.
— Това е идеалното място за разговор — каза дон Хуан, присядайки върху каменния под на замаскирана отвън плитка пещера.
Пещерата като че ли бе направена точно за нас двамата — да можем да седнем един до друг. Главите ни почти допираха свода, гърбовете ни се прилепяха удобно към извитата повърхност на каменната стена. Пещерата сякаш бе издълбана специално за двама души с нашите размери.
Забелязах и друга странна особеност на пещерата — когато преди малко стоях на каменната тераса отвън, можех па обхвана с поглед цялата долина под нас и планинските вериги на изток и на юг, но щом седнах долу, бях буквално „захлупен“ от скалите. При все че терасата бе плоска и на нивото на пещерния под. Тъкмо се канех да споделя това странно усещане с дон Хуан, когато той ме изпревари.
— Тази пещера е човешко дело — каза той. — Первазът е наклонен, но окото не долавя наклона.
— Кой е направил тази пещера, дон Хуан?
— Древните магьосници. Може би преди хиляди години. И една от особеностите на тази пещера е, че животните и насекомите, и дори хората я отбягват. Изглежда, древни те магьосници са я заредили със зловещи сили, които карат всичко живо да се чувства тук неловко.
Аз обаче чувствах една необяснима сигурност, дори щастие. Това физическо доволство караше цялото ми тяло да тръпне. В стомаха ме гъделичкаше най-приятното и най-възхитителното усещане на този свят, което се разливаше по всичките ми нервни окончания.
— Аз не се чувствам неловко — отбелязах.
— Нито пък аз — каза той. — което означава единствено, че по нрав ти и аз не сме чак толкова отдалечени от онези древни магьосници; очевидно това е нещо, което доста ме безпокои.
Страхувах се да продължа тази тема по-нататък, ето защо зачаках той да заговори пръв.
— Първата магьосническа история, която ще ти разкажа се нарича „Проявленията на духа“ — започна дон Хуан, — но не позволявай названието да те подведе. „Проявленията на духа“ е само първото абстрактно ядро, около което е изградена и първата магьосническа история.
Това първо абстрактно ядро само по себе си е цяла история — продължи той. — Имало едно време един човек, съвсем обикновен човек, без никакви отличителни черти като всеки друг, и той бил своеобразен проводник на духа. И той като всички останали бил част от духа, част от абстракта. Но не го знаел, животът така го въртял в шеметния си бяг, че нямал нито време, нито желание да вникне в същността му.
Духът напразно се опитвал да му разкрие съществуващата помежду им връзка. Чрез вътрешния му глас духът разбулвал своите тайни, но човекът бил неспособен да разбере откровенията. Естествено, той чувал вътрешния си глас, но го взимал за смътно доловими предчувствия или блуждаещи мисли. За да го изтръгне от тази негова заблуда, духът му дал три поличби, три последователни проявления, веднъж духът физически пресякъл пътя на човека по въз-можно най-очевиден начин, но човекът си останал сляп и глух за всичко извън него.