Рязко спрях край пътния банкет. И там, на място, за първи път в живота си получих ясно познание за дуализма в мен: две очевидно отделни части се намираха едновременно вътре в моето същество. Едната беше извънредно стара, отпусната, безучастна. Беше тежка, тъмна и свързана с всичко останало. Това беше онази част от мен, на която „не й пукаше“, защото бе равнодушна към всичко. Тя просто се наслаждаваше на нещата, без да ги очаква. Другата част беше сбетла, тръпнещо-свежа, туптяща, оживено-възмутена, напрегната и бърза. Интересуваше се от самата себе си, защото беше несигурна и не се радваше на нищо просто защото й липсваше способността да се свързва. Тя беше самотна, на повърхността уязвима. Беше онази част от мен, с която се обръщах към света.
Съзнателно се огледах с тази част от мен. Накъдето и да погледнех, виждах просторни чифлици. И тази несигурна и вълнуваща се част от мен се раздвояваше между това да се гордее от постиженията на човешкия труд, от една страна, а от друга — да се натъжава при вида на разкошната стара Сонорска пустиня, превърната сега в подредени орни площи и култивирани растения.
Старата, тъмна, тежка част от мен оставаше безучастна. И така, двете части влязоха в спор. Оживената неспокойна част искаше да заинтересуватпежката, тъмна част, а тя от своя страна желаеше да нагара „невротичката“ да престане да се измъчва в собствените си трепети и просто да се наслаждава, да се наслаждава…
— Защо спря? — попита дон Хуан.
Гласът му предизвика реакция у мен, но би било неточно да се каже, че аз бях този, който реагира. Звукът на неговия глас, изглежда, стабилизира неспокойната част и внезапно станах познаваем за самия себе си.
Описах на дон Хуан проблясъка си относно моя дуализъм. Той взе да ми го обяснява с термини от позицията на събирателната точка и аз мигом изгубих стабилизираното си единство. Неспокойната ми половина стана още по-неспо-койна и аз отново знаех какво има предвид дон Хуан.
Той каза, че когато събирателната точка се премести и достигне зоната на безжалостност, позицията на рационалността и здравия разум у нас отслабва. Усещането ми за една дребна, тъмна и безмълвна страна представлява поглед към предшествениците на разсъдъка.
— Знам точно какво имаш предвид — казах му аз. — Зная много неща, но не мога да говоря за тях. Не знам как да за почна…
— Нали ти казах — подхвана той. — Онова, което изживяваш и наричаш дуализъм, е поглед от друга позиция на събирателната ти точка. От тази позиция ти можеш да почувстваш древната страна на човека. А онова, което древната страна на човека знае, се нарича „безмълвно познание“. Това е познание, което ти все още не можеш да изречеш гласно.
— Защо не мога? — попитах.
— Защото, за да го изречеш на глас, е нужно да притежаваш и да използваш извънредно голямо количество енергия — отговори той. — Засега ти нямаш натрупано такова коли чество енергия.
— Безмълвното познание е нещо, което всички ние имаме — продължи той, — нещо, което напълно владее, напълно поз нава всичко. Но то не може да мисли, следователно не може да говори за онова, което знае. Магьосниците вярват, че когато човек осъзнае, че знае, и поиска да притежава съзна ние за онова, което знае, той загубва от поглед това, което е знаел. Това безмълвно познание, което ти не можеш да облечеш в слова, е, разбира се, намерението — духът, абстрактът. Грешката на човека е била, че е искал да го познае нап раво — очи в очи, както е свикнал да опознаба ежедневието си. И колкото повече го преследвал в бясното си желание, толкова по-ефимерно и недоловимо ставало то.
— Но какво ще рече това с прости думи, дон Хуан? — по питах аз.
— Това значи, че човекът се е отказал от безмълвното познание заради света на точния разум и логиката — отговори той. — А колкото повече се придържа към света на разума и логичните заключения, толкова по-недоловимо и призрачно става намерението.
Подкарах колата и продължихме да пътуваме в пълно мълчание. Дон Хуан не се опитваше да ми дава напътствия или да ми казва как да карам — нещо, което той често правеше, за да подразни себелюбието ми. Нямах ясна представа къде отивам, но нещо вътре в мен знаеше. Оставих го то да ме води.
Късно вечерта пристигнахме в голямата къща, която дон Хуановата група магьосници притежаваше в провинцията на щата Синалоа в Северозападно Мексико. Цялото пътуване като че ли изобщо не ни бе отнело време. Не можех да си спомня подробности от него. Знаех само, че не бяхме говорили помежду си.