Къщата изглеждаше празна. Липсваха каквито и да са признаци на живот. Аз обаче знаех, че дон Хуановите приятели са вътре. Усещах присъствието им, без да е необходимо да ги виждам, когато влязохме, дон Хуан запали няколко газови фенера и седнахме около една здрава, грубо скована маса. По всичко личеше, че дон Хуан се готви да яде. Тъкмо се чудех какво да кажа или да направя, когато в стаята безшумно влезе някаква жена и постави на масата голямо блюдо с храна. Появяването й ме изненада и когато тя изплува от тъмнината, сякаш се материализира от нищото, аз неволно ахнах.
— Не се плаши. Това съм аз, Кармела — каза тя и изчезна, потъвайки отново в тъмнината.
Останах със зяпнала уста. Дон Хуан се изсмя така гръмко, че цялата къща се разтресе. Очаквах, че някой ще се появи, но напразно.
Опитах се да хапна, но не бях гладен. Замислих се за жената. Не я познавах, всъщност почти можех да определя коя е, но малко не ми достигаше да измъкна спомена за нея от мъглата, която обгръщаше мислите ми. Напрегнах се да прочистя съзнанието си, но почувствах, че това ми отнема твърде много енергия, и се отказах.
Почти веднага след като престанах да мисля за нея, у мен се зароди странно, сковабащо ме безпокойство. Първоначално предположих, че тъмната масивна къща и мракът, който я заобикаляше отвън и изпълваше отвътре, ми действат потискащо. Но след миг, при звука на едва доловим кучешки лай в далечината, страхът ми нарасна неимоверно. За момент си помислих, че тялото ми ще избухне.
Дон Хуан веднага се намеси. Той скочи на крака и така натисна гърба ми, че чак изпука. Това ми донесе мигновено облекчение.
Когато се успокоих, разбрах, че заедно с тревогата, която почти ме изцеди, бях изгубил и ясното чувство, че зная всичко, вече не можех да предугаждам как дон Хуан щеше да произнесе онова, което аз самият знаех.
Тогава дон Хуан подхвана най-странното разяснение, което бе правил дотогава, каза, че тревогата, която ме бе обзела с бързината на мълния, се дължала на внезапното преместване на моята събирателна точка, причинено на свой ред от неочакваното появяване на кармела и от невъзможността ми да допреместя събирателната си точка в мястото, откъдето бих могъл да разпозная кармела изцяло.
Той ме посъветва да свикна с мисълта за повтарящи се пристъпи на същата тази необяснима тревога, защото събирателната ми точка щяла да продължи да се мести и в бъдеще.
— Всяко преместване на събирателната точка е като своего рода умиране — каза той. — всичко в нас изключва, след което се включва наново в източник с неизмеримо по-голяма мощност. Това усилване на енергията се усеща като убийствена тревога.
— Какво да правя, когато това се случи? — попитах.
— Нищо — каза той. — Изчакай. Енергийният взрив ще премине. Опасно е, когато не знаеш какво става с теб. Но узнаеш ли, повече не съществува реална опасност.
После дон Хуан заговори за човека от древността. Той каза, че древният човек знаел какво да прави и как най-добре да го прави, вследствие на това започнал да разбива чувство за излишно самомнение, което му донесло усещането, че може да предсказва и проектира действията си. И така на света се появила идеята за личното „аз“ — едно индивидуално „аз“, което започнало да диктува естеството и сферата на човешките постъпки.
Колкото по-силно ставало усещането за личното „аз“, толкова повече човек губел природната си връзка с безмълвното познание. Модерният човек, в качеството си на нас-ледник на този процес, следователно е така безнадеждно отдалечен от първоизточника на всичко, че единственото, което може да направи, е да изразява отчаянието си в насилствени и цинични самоунищожителни действия. Дон Хуан подчерта, че причината за човешкия цинизъм и отчаяние е едно късче от безмълвното познание, останало скътано някъде дълбоко у човека, което причинява две неща: първо — напомня на човека за неговата дребна връзка с първоизточника, и второ — кара го да почувства, че без тази връзка няма надежда за покой, задоволство и знания.
Стори ми се, че хванах дон Хуан в противоречие, веднъж той ми бе казал, че войната е естественото състояние на воина, а мирът — аномалия.
— Така е — съгласи се той, — но за воина войната не означа ва поредица от лична или колективна глупост, или пък проя ва на необуздано насилие. За воина бойната представлява тотална борба срещу това индивидулно „аз“, което именно е лишило човека от неговата мощ.
Дон Хуан допълни, че е време да поговорим още за безжалостността — най-важната предпоставка за магьосничеството. Магьосниците били открили, че всяко едно преместване на събирателната точка означава отдалечаване от прекомерното заангажиране с индивидуалното „аз“, което е отличителната черта на съвременния човек. Освен това магьосниците вярвали, че именно позицията на събирателната точка е това, което превръща съвременния човек в самоунищожаващ се егоист, изцяло погълнат от собствената представа за себе си, веднъж изгубил надежда да се завърне към първоизточника на всички неща, човекът потърсил утеха в самомнението си. И така успял да фиксира своята събирателна точка именно в позицията, увековечаваща самопредставата му за самия него. Следователно няма да е далече от истината, ако се каже, че всяко преместване на събирателната точка от привичната й позиция е на практика отдалечаване от човешкото себеотразяване и неговия неизменен спътник — самомнението.