После дон Хуан направи едно нелепо изказване, каза, че всяко човешко същество, което следва поредица от прости, специфични действия, може да се научи да премества волево своята събирателна точка.
Отвърнах му, че сам си противоречи. За мен поредица от действия означаваше инструкции, означаваше процедури.
— В магьосническия свят има само противоречащи си понятия — отговори той. — На практика няма противоречие. Поредицата от действия, за която говоря, е нещо, което произлиза от това да осъзнаваш. За да започнеш да осъзна ваш тази поредица, ти е необходим нагуал. Затова казах, че нагуалът осигурява един минимален шанс, но въпросният минимален шанс не е напътствие от рода на инструкциите, необходими, за да се научиш да управляваш автомобил, да речем. Минималният шанс се състои в това да се напра ви така, че да успееш да усетиш присъствието на духа.
Дон Хуан обясни, че специфичната поредица, която той има предвид, изисквала да съзнаваш, че самомнението е силата, която държи събирателната точка фиксирана на едно място. Щом самомнението намалее, енергията, която черпи, повече не се хаби напразно. Така нарасналата енергия вече служи като трамплин, от който събирателната точка потегля на едно невъобразимо пътешествие.
След като веднъж събирателната точка се премести, самият акт на това преместване вече довежда до отдалечаване от позицията на себеотразяването, което пък на свой ред осигурява чистота на звеното, свързващо ни с духа.
Така че в края на краищата себеотразяването е това, което е откъснало човека от духа.
— Както вече ти казах — продължи дон Хуан, — магьосни чеството представлява едно пътешествие назад. Чрез него ние се завръщаме победоносно при духа, след като сме се били спуснали в ада. И оттам носим разни трофеи. Разбирането е един от тези трофеи.
Казах му, че неговата поредица изглежда нещо много лесно и просто, когато я описва, но богато се бях опитал да я приложа на практика, се оказа, че е точно обратно.
— Проблемът е — рече той, — че повечето от нас не вярват колко малко ни е нужно, за да успеем. Повече сме склонни да се подчиняваме на разни инструкции, уроци, напътствия, майстори. А когато ни казват, че нямаме нужда от никого — не вярваме. Ставаме нервни, после — подозрителни и накрая — избухливи, безпомощни, огорчени. Ако се нуждаем от някаква помощ, то тя не е чрез методите, а чрез изразителността. Ако някой ни накара да осъзнаем, че трябва да смалим собственото си самомнение, то това вече е истинска помощ.
Магьосниците казват, че нямаме нужда да ни убеждават, че светът е много по-сложен и от най-необузданите ни фантазии. Тогава защо сме забисими? Защо копнеем за някого, който да ни напътства, когато може да го направим и сами? Голям въпрос, нали?
Дон Хуан не каза нищо повече. Очевидно искаше да ми даде време да обмисля въпроса. Но други неща тревожеха ума ми. Споменът ми бе подкопал определени основи, които смятах за непоклатими, и сега отчаяно се нуждаех той да ми ги дефинира наново. Прекратих дългото мълчание и изплюх камъчето, казах му, че приемам за напълно възможно да забравя една цяла случка, ако е станала, докато съм бил в състояние на повишено съзнание. До този момент добре си спомнях всичко, което ми се е случвало под негово ръководстбо в състояние на нормално съзнание. И все пак, преди да си я спомня, закуската в Ногалес не бе съществувала в съзнанието ми. А тя би трябвало да се е случила в света на ежедневието.
— Забравяш нещо оснобно — каза той, — А по-точно, че самото присъствие на нагуала е достатъчно, за да се премести събирателната точка на един човек. През цялото време аз те подлъгвах с този прословут „нагуалски удар“. Ударът между раменните плешки, който ти нанасях, е просто залъгалка — нещо като биберон. Той имаше за цел да премахва твоите съмнения. Магьосниците използват физическия контакт като своеобразен шок за тялото. Сам по себе си ударът не прави нищо, но наличието му носи увереността чирака, който бива напътстван.
— Тогава кой премества събирателната точка, дон Хуан? — попитах аз.
— Духът — отговори той с тона на човек, който постепенно загубва търпение. После се усмихна и поклати глава в знак на примирение.
— Трудно ми е да го приема — казах аз. — Съзнанието ми се управлява от принципа на причинно-следствената връзка.