Дон Хуан замълча и ме погледна така, сякаш очакваше от мен някакъв коментар или въпрос. Аз обаче нямах какво да кажа. Още не можех да разбера накъде бие.
— Току-що ти предадох първото абстрактно ядро — про дължи той. — Единственото нещо, което мога да добавя, е, че поради абсолютната неохота на човека да разбере, ду хът бил принуден да използва трик. И така, трикът се пре върнал в същина на магьосническия път. Но това вече е друга история.
Дон Хуан обясни, че магьосниците гледат на това абстрактно ядро като на план за събитията или като повтарящ се образец, който се появява всеки път, когато намерението дава признак за нещо значително. Следователно абстрактните ядра били план от цяла последователност от събития.
Той ме увери, че неизвестно как, всеки детайл от всяко абстрактно ядро се явява на всеки нагуал чирак. Той ме увери също така, че помогнал на намерението да ме потопи във всички абстрактни ядра на магьосничеството по същия начин, по който неговият благодетел, нагуалът Хулиан, и всичките останали нагуали преди него са въвеждали своите чираци. Процесът, чрез който всеки нагуал новак се сблъсквал с абстрактните ядра, създавал поредица от описания, изградени бъз основа на тези абстрактни ядра, обединяващи в себе си отделните детайли на личността на всеки чирак и обстоятелствата около нея.
Като пример той посочи, че аз имам своя собствена история за проявленията на духа, той — друга, неговият благодетел — трета, всички предхождащи го нагуали — четвърта, пета и т.н.
— Каква е моята история за проявленията на духа? — по питах аз, донякъде озадачен.
— Ако въобще има воин, който осъзнава своите истории, то това си ти — отговори той. — Та ти пишеш за тях вече толкова години. Но ти не си забелязал абстрактните ядра, защото си прекалено практичен човек. Ти вършиш всичко с единствената цел да увеличиш още повече своята практичност, въпреки че изчерпваш историите си докрай, ти дори и не си подозирал, че в тях се крие абстрактно ядро. Следователно всичко, което съм направил пред теб, ти е изглеждало като някаква доста причудлива практика, като преподаване на магьосничество на един резервиран и не рядко глупав чирак. Докато гледаш на него по този начин, абстрактните ядра ще ти убягват.
— Прости ми, дон Хуан — казах аз, — но твърденията ти са много объркани. Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Опитвам се да те въведа в магьосническите истории — отвърна ми той. — Никога не съм ти говорил специално за това, защото по традиция тази тема се пази в тайна. Тя е последният трик на духа. Смята се, че когато чиракът раз бере абстрактните ядра, това е като поставянето на пос ледния камък на върха на една пирамида.
Беше притъмняло като пред дъжд. Помислих си, че ако вятърът духа от изток, докато вали, ще прогизнем в тази пещера. Бях сигурен, че и дон Хуан знае това, но си даваше вид, че не го вълнува.
— До утре няма да вали — подхвърли той.
Фактът, че някой отговаря на моите мисли, ме накара да подскоча неволно и да си ударя темето в свода на пещерата. Глухият звук, който се разнесе, бе далеч по-силен от болката, която усетих. Дон Хуан закри лицето си с ръка и се разсмя. След малко удареното място взе да ме наболява и трябваше да го разтрия.
— Забавно ми е с теб, колкото сигурно е било навремето и на моя благодетел — каза той и отново започна да се смее.
Притихнахме за известно време. Тишината наоколо бе зловеща. Стори ми се, че чувам движението на ниските облаци, които се спускаха над нас от високите планини. После разбрах, че онова, което чувам, е полъхът на лекия вятър. От мястото ми в плитката пещера той звучеше като човешки шепот.
— Аз имах невероятния късмет да бъда обучаван едновременно от двама нагуали — каза дон Хуан, с което разкъса хипнотичното влияние на вятъра върху мен в онзи миг. — Единият, разбира се, беше моят благодетел — нагуалът Хулиан, а другият беше неговият благодетел — нагуалът Елиас. Моят случай беше уникален!
— Защо уникален? — попитах аз.
— Защото поколения наред нагуалите събират чираците си години след като собствените им учители са напуснали света — обясни той. — С изключение на моя благодетел. Аз станах чирак на нагуала Хулиан осем години преди неговият благодетел да напусне света. Радвах се на осемгодишен късмет. Шансът да бъда обучаван от двама души с противоположни характери беше най-хубавото нещо, което мореше да ми се случи. Все едно да бъдеш отгледан от могъщ баща и от още по-могъщ дядо, чието мнение е различно от това на бащата. В подобен спор дядото винаги печели, така че аз съм в действителност продукт от уроците на нагуала Елиас. Приличах повече на него не само по характер, но и на външен вид. Бих казал, че на него дължах фината си настройка. От друга страна обаче, главната част от работата по пребръщането ми от нещастно създание в безупречен воин дължа на моя благодетел, нагуала Хулиан.