Дон Хуан разбрал, че единствената му надежда е в това да се държи приветливо. Страхът от човека чудовище се оказал действително могъща сила.
Дон Хуан ми каза, че се отнасял грубо само с жените, такъв си бил. Но никога не се държал лошо в присъствието на нагуала Хулиан. По някаква причина, която дон Хуан не можа да определи, нагуалът не бил човек, когото той би се опитал да наскърби съзнателно или подсъзнателно.
Другият член от мъжки пол в домакинството — необшителният мъж — не бил от значение за дон Хуан. Дон Хуан си създал мнение за него още в първия момент, богато го срещнал, и го изключил от вниманието си. Смятал го за слаб, лениб и напълно в плен на тези хубави жени. По-късно, когато научил повече за нагуалската индивидуалност, дон Хуан разбрал, че човекът бил напълно засенчен от „блясъка“ на останалите.
В течение на времето дон Хуан схванал и тяхната „йерархия“. Никой от тях не бил по-добър или по-висшестоящ от другите. Някои се занимавали с дейности, които другите не можели да вършат, но това не ги поставяло в по-висши позиции. Този факт просто ги правел по-различни. Последно обаче било решението на нагуала Хулиан и той с огромно удоболствие го поднасял под формата на брутални шеги, които разигравал с всички.
В тяхната група също така имало една загадъчна жена, викали й Талия, жената нагуал. Никой не казал на дон Хуан коя е тя или пък какво означава жена нагуал. Разбрал само, че е една от седемте жени, всички говорели толкова много за нея, че това възбудило любопитството на дон Хуан. Той задавал толкова много въпроси, че накрая жената, която била нещо като водач на другите, му обещала да го научи да чете и пише, за да използва по-добре дедуктивните си способности, казала му, че трябва да свикне да си записва нещата, вместо да ги поверява изцяло на паметта си. По този начин щял да натрупа огромна колекция от факти за Талия, които би следвало да чете и разучава, докато истината излезе наяве.
Изпреварвайки циничния му отговор, тя добавила, че макар и да изглежда абсурдно на пръв поглед, усилието да се разкрие коя всъщност е Талия е трудна, но благородна задача. Това, казала тя, е приятната част. После добавила, че дон Хуан трябва да усвои счетоводството, за да помага на нагуала в управлението на стопанството.
Веднага започнала ежедневните уроци и за една година дон Хуан напреднал толкова много, че вече можел да чете и пише и сам да води счетоводните книги.
Всичко ставало така плавно, че дон Хуан не забелязал промените у себе си, най-забележителната от които била чувството му за безпристрастност. Увлечен в работата си, той смятал, че в къщата нищо не се случва, просто защото все още не можел да се отъждестви с останалите членове на домакинството. Те били „огледала без отражение“.
— Останах в онази къща почти три години — продължи дон Хуан. — През това време ми се случиха безброй неща. Не, не мисля, че бяха действително важни. Или поне бих предпочел да ги считам за маловажни. Бях убеден, че през всичките тези години не бях правил нищо друго, освен да се крия, да треперя от страх и да работя като вол.
Дон Хуан се засмя и каза че в един момент, под дабление на нагуала Хулиан, приел да изучава магьосничеството, за да се избави от страха, който го вцепенявал при всяка поява на дебнещото го чудовище. И макар че нагуалът Хулиан отделял много време да му говори, все пак като че ли предпочитал да си прави шеги с него. Така че, според самия дон Хуан, той не научил нищо, дори и най-общо свързано с магъосничеството, просто защото никой в къщата не знаел или не практикувал магьосничеството.
Един ден обаче открил, че върви съвсем целенасочено, макар и без сам да иска, към невидимата бариера, възпираща чудовището, както обикновено, разбира се, човекът чу-довище наблюдавал къщата. Но този ден, вместо да се обърне и хукне обратно към нея, дон Хуан продължил да върви напред. Някакъв странен прилив на енергия го карал да напредва, без да мисли за своята безопасност.
Усещането за тотално откъсване и безпристрастност му позволило да застане лице срещу лице с чудовището, което години наред го тероризирало.
Дон Хуан очаквал чудовището да го сграбчи за гърлото, но тази мисъл вече не го узкасявала. От педя разстояние за момент той се взрял в страховитата муцуна на човека чудовище и след това прекрачил предпазната бариера. Чудовището не го нападнало, а започнало да се размива пред очите му. Бързо губело очертанията си и накрая се превърнало в белезникаво петно, в едва доловимо кълбо мъгла.