Дон Хуан пристъпил към облачето, а то боязливо отскочило назад. Тогава той го погнал из полето, докато се убедил, че от чудовището не е останало нищо. Дон Хуан разбрал, че всъщност то никога не е съществувало, но не можел да си обясни тогава от какво се е страхувал. Дон Хуан имал смътното усещане, че макар да знаел какво представлява чудовището, нещо го спирало да мисли за това. Хрумнало му, че този шегаджия, нагуалът Хулиан, знае истината за чудовището, но дон Хуан нямало да му позволи да си играе с него по този начин.
Преди да се изправи насреща му, дон Хуан си доставил удоволствието да се разходи спокойно из цялото стопанство без придружител. Никога по-рано не можел да си позволи подобно нещо. Преди, богато му се налагало да прекоси невидимата бариера, дон Хуан винаги излизал с някой от другите членове на домакинството. Това силно ограничавало движението му, когато на два-три пъти се опитал да излезе сам, разбрал, че рискува да попадне в лапите на чудовшцето.
Странно окуражен, дон Хуан влязъл в тъщата, но вместо да отпразнува своята нова свобода и сила, той събрал всички и гневно поискал от тях да му дадат обяснение за лъжите си. Обвинил ги, че, използвайки страха му от едно несъществуващо чудовище, са го барали да им работи като роб.
Жените се разсмели, сякаш им разказал най-смешния виц. Само нагуалът Хулиан изглеждал сериозен и разкаян, особено когато с пресекващ от възмущение глас дон Хуан описал трите години на постоянен страх. Нагуалът Хулиан паднал на колене пред него и искрено заплакал, когато дон Хуан по-искал да му се извинят за позорния начин, по който го експлоатирали.
— Но ние ти казахме, че чудовището не съществува — изтъкнала една от жените.
Дон Хуан погледнал кръвнишки нагуала Хулиан, който се свил плахо.
— Той знаеше, че чудовището съществува — изребал дон Хуан, сочейки обвинително с пръст към хрисимия нагуал. Но в същия миг разбрал, че приказва глупости, защото първоначално нагуалът Хулиан му казал, че чудовището не съществува.
— Чудовището не съществуваше — поправил се дон Хуан, треперейки от гняв. — Това беше един от неговите номера.
Със сълзи на очи нагуалът Хулиан взел да се извинява на дон Хуан, а жените се пребивали от смях. До този момент дон Хуан никога не ги бил виждал да се смеят така неистово.
— През цялото време ти прекрасно си знаел, че няма никакво чудовище. Ти се ме лъгал! — обвинил той нагуала Хулиан, който със сведена глава и плувнали в сълзи очи признал вината си.
— Безспорно, лъжех те — мънкал той. — Никога не е имало никакво чудовище. Онова, което ти вземаше за чудовище, беше просто вълна от енергия. Твоят страх я превърна в този ужас.
— Ти ми каза, че чудовището ще ме погълне. Защо ме излъга? — изкрещял му дон Хуан.
— Това, че чудовището ще те погълне, беше казано символично — отговорил меко нагуалът Хулиан. — Твоят истински враг е глупостта ти. Сега ти си в смъртна опасност да бъдеш погълнат от това чудовище.
Дон Хуан се развикал, че такива приказки не му минават, и настоял наново до го уверят, че може да си тръгне когато пожелае.
— Можеш да си вървиш когато поискаш — отсякъл нагуалът Хулиан.
— Искаш да кажеш, че мога веднага да си тръгна? — попи тал дон Хуан.
— А искаш ли? — на свой ред го запитал нагуалът.
— Разбира се, че искам да напусна това ужасно място и тази тълпа от окаяни лъжци, които живеят тук! — изкрещял му дон Хуан.
Нагуалът Хулиан наредил да се плати сметката на дон Хуан и с блестящи очи му пожелал щастие, благополучие и мъдрост.
Жените не поискали да се сбогуват. Те мълчаливо впивали погледите си в него и го карали да свежда глава, за да избегне горящите им очи.
Дон Хуан пъхнал парите в джоба си и без дори да се обърне, излязъл радостен, че най-после е сложен край на изпитанието му.
Външният свят представлявал за него една голяма загадка. Копнеел да го види, защото вътре в онази къща той бил престанал да съществува за дон Хуан. А той бил млад и силен. Имал пари в джоба си и жажда за живот.
Напуснал ги, без да им благодари. Гневът му, потискан толкова дълго от страха, който изпитвал, най-после се отприщил. Установил, че дори се бил научил да ги харесва, и сега се почувствал някак си предаден. Искал да избяга колкото е възможно по-далеч от онова място.
В града преживял своя първи неприятен сблъсък. Пътуването било много трудно и не по-малко скъпо. Научил, че ако иска незабавно да напусне града, не може да си избере посоката, а ще трябва да чака, докато някои мулетари благоволят да го вземат. След няколко дни дон Хуан потеглил към град Масатлан с един уважаван от другарите си мулетар.