— Въпреки че по онова време бях само на двайсет и три години — каза дон Хуан, — чувствах, че съм изживял един цял живот. Единственото нещо, което все още не познавах, беше сексът. Нагуалът Хулиан смяташе, че именно това ми дава сила и издръжливост, докато на него му оставало много малко време да уреди нещата.
— Какво значи това, дон Хуан? — попитах аз.
— Искаше да каже, че нямам никаква представа за ада, към който се бях устремил — отговори дон Хуан. — И че раз полага с много малко време да вдигне моите защитни валове и безмълвни предпазители.
— Какво е „безмълвен предпазител“? — запитах.
— Това е спасител — каза той. — Безмълвният предпази тел е прилив на неведома енергия, която залива воина, когато нищо друго не помага. Моят благодетел знаеше каква насока ще вземе животът ми, след като напусна периметъра на неговото влияние. Така че той се бореше да ми даде колкото може по-голям магьоснически избор и това мое право на избор щеше да ми служи като безмълвен предпазител.
— А какво представлява магьосническият избор? — запитах аз.
— Това са позиции на събирателната точка — отговори ми дон Хуан, — безкраен брой позиции, които събирателната точка може да достигне, във всяко едно от тези плитки или дълбоки премествания магьосникът може да укрепи своята нова последователност.
Той повтори, че всичко, което бил изживял заедно със своя благодетел и под негово ръководство, е резултат както от незначителни, така и от значителни премествания на събирателната му точка. Неговият благодетел го накарал да изживее безброй магьоснически избори, много повече от обичайното, защото знаел, че мисията на дон Хуан ще се състои в това да говори за магьосниците и техните дела.
— Ефектът от въпросните премествания на събирател ната точка е кумулативен — продължи той. — Той ти влияе независимо дали си даваш сметка за това, или не. Това натрупване ще проработи за мен в крайна сметка.
Много скоро след като влязох в контакт с нагуала, моята събирателна точка се намести така надълбоко, че аз започнах да виждам. Видях едно енергийно поле като „чудовище“ и точката ми продължи да се премества, докато видях „чудовището“ такова, каквото то действително беше — едно енергийно поле. Бях сполучил във виждането, а не осъзнавах това. Мислех си, че нищо не съм направил, че нищо не съм научил. Бях по-глупав, отколкото човек може да си представи.
— Бил си още твърде млад, дон Хуан — казах аз, — Не си можел да постъпиш другояче.
Той се разсмя. Аха да ми отговори, но, изглежда, промени намерението си. Сви рамене и продължи.
Каза, че когато пристигнал в Масатлан, на практика вече бил сезонен мулетар и му предложили постоянна работа като водач на мулешки керван. Дон Хуан останал доволен от развитието на нещата. Мисълта, че ще работи по маршрута Дуранго — Масатлан, го радвала безкрайно. Две неща обаче го безпокоели: първо — че още не е спал с жена, и, второ — необяснимо силното му желание да се отправи на север. Не знаел защо. Знаел само, че някъде на север нещо го очаква. Усещането му било така силно, че накрая той се видял принуден да зареже постоянната си работа и да тръгне на север.
Благодарение на това, че бил силен и сръчен, лесно си намирал работа и постепенно се предвижвал все по на север, докато стигнал щата Синалоа. Там неговото пътешествие приключило. Срещнал млада вдовица, също като него индианка от племето яки, бивша съпруга на човек, към когото дон Хуан бил задлъжнял.
Заловил се да си изплати дълга, като помагал на вдовицата и децата й. Постепенно, без да усети, изпаднал в ролята на съпруг и баща.
Новите му задължения били голямо бреме. Изгубил свободата си да пътува и дори желанието да отиде на север. Чувствал се обаче възнаграден за това чрез дълбоката привързаност, която изпитвал към вдовицата и децата.
— Изживях моменти на върховно щастие като съпруг и баща — каза дон Хуан. — Но точно тогава забелязах, че нещо не е съвсем както трябва. Разбрах, че съм загубил чувството на безпристрастност и отчужденост, което бях придобил по време на престоя си в къщата на нагуала Хулиан. Открих, че съм като останалите обикновени хора.
Дон Хуан каза, че изминала цяла година на неумолимо отмиване, докато изчезнала всяка следа от новата личност, изградена от него в къщата на нагуала Хулиан. Отначало той се отнасял с някаква все още хладна привързаност към жената и децата й. Това безпристрастно привързване му позволявало да играе ролята на съпруг и баща с увлечение и интерес. С течение на времето обаче неговата безпристрастна симпатия се превърнала в пагубна страст, която му отнела силата.