Чувството на безпристрастност, което именно му давало силата да обича, било обречено. Без това безпристрастие той изпитвал само прости земни нужди, отчаяние и безпомощност — характерните белези на ежедневния свят. Не останала следа и от характерната му предприемчивост и енергия. През годините, прекарани в нагуалската къща, той бил постигнал някакъв динамизъм, който му служел вярно, докато не се отделил от близките хора.
Най-изтощителната болка обаче се криела в съзнанието, че физическата му енергия е намаляла. Без да е болен, един ден той напълно се парализирал. Не изпитвал болка, не изпаднал в паника, но сякаш тялото му само усетило, че ако престане да се движи, ще получи покоя и равновесието, от които така отчаяно се нуждаел.
Докато лежал безпомощен, не можел да върши нищо друго, освен да мисли. И проумял, че се е провалил само защото нямал абстрактна цел пред себе си. Дон Хуан знаел, че хората в нагуалската къща били необикновени, защото преследвали свободата като тяхна абстрактна цел. Той не разбирал какво представлява свободата, но знаел, че е нещо противоположно на собствените му банални житейски нужди.
Липсата на абстрактна цел у дон Хуан го направила така слаб и неумел, че не успял да избави осиновеното си семейство от бездънната му немотия, вместо това те го дръпнали обратно в крайната мизерия, униние и отчаяние, които познавал така добре, преди да срещне нагуала Хулиан.
Като мислел за доскорошния си живот, дон Хуан съзнал, че само през годините, прекарани с нагуала, той не е бил беден и нуждаещ се. Мизерията била състояние на съществувание, което го обхванало, когато позволил на нуждите от ежедневието да го надвият.
За първи път, откакто преди толкова години бил прострелян и ранен, дон Хуан изцяло разбирал, че нагуалът Хулиан действително е нагуал — водач и негов благодетел. Разбрал какво е имал предвид неговият благодетел, като му казал, че без неговата нагуалска намеса няма свобода. Сега вече в съзнанието на дон Хуан нямало и капка съмнение, че неговият благодетел и всички останали членове на домакинството му били магьосници. Онова обаче, което разбрал с най-болезнена яснота, било, че той, дон Хуан, сам е пропилял своя шанс да бъде сред тях.
Когато напрежението, породено от физическата му безпомощност, изглеждало вече непоносимо, парализата му изчезнала така загадъчно, както се била и появила. Един ден дон Хуан просто станал от леглото и започнал да работи, късметът му обаче бил дотук — едва успявал да свързва двата края.
Минала още една година. Дон Хуан не преуспял, но все пак в едно нещо сполучил повече от очакваното: направил цялостна рекапитулация на своя живот. Разбрал защо обича и не може да напусне онези деца и защо, от друга страна, не може да остане повече с тях, а също така разбрал защо не може да направи нито едното, нито другото.
Дон Хуан разбрал, че е стигнал до пълна безизходица и че да умре като воин е единственото достойно нещо, което му остава. И всяка нощ след изнурителния ден на лишения и тежък труд той търпеливо очаквал смъртта.
Дон Хуан бил така убеден в своя край, че жена му и децата зачакали заедно с него. Безуспешно, нощ след нощ и четиримата стояли напълно неподвижно и докато чакали смъртта, всеки взел да прави равносметка на своя живот.
Дон Хуан ги поучавал със същите думи, с които неговият благодетел навремето поучавал него.
— Не я желай — му казал неговият благодетел. — Просто чакай, докато дойде. Не се опитвай да си представиш смъртта. Просто бъди готов, за да те улови, когато премине край теб.
Времето течало безшумно, укрепвайки ги духовно, но физически изтощените им тела говорели за това, че губят битката.
Един ден обаче дон Хуан решил, че късметът му е започнал да се променя. Намерил си временна работа с група сезонни работници по жътва. Духът обаче имал други планове за него. Няколко дни след като започнал работа, някой му откраднал шапката. Дон Хуан не можел да си купи нова, а да работи под палещото слънце без шапка, било също невъзможно. Омотал главата си с парцали и стиски слама. Другите около него взели да му се присмиват и да го сочат с пръст. Дон Хуан не им обръщал внимание, в сравнение с живота на трите човешки същества, който зависел от работата му на полето, външният му вид нямал никакво значение за него. Мъжете обаче не преставали да го дразнят. Подвиквали след него и хихикали зад гърба му, докато накрая надзирателят, за да има мир, го уволнил.
И тогава здравият разум му изневерил, обзела го дива, безумна ярост. Знаел, че са постъпили несправедливо с него и че моралното право е на негова страна. Надал пронизите-лен вой, сграбчил един от своите мъчители и го вдигнал във въздуха, като възнамерявал да строши гръбнака му, в последния миг обаче си спомнил за онези гладни деца. Помислил си за техните малки крехки телца, както стоели с него нощ след нощ в очакване да дойде смъртта. Оставил човека на земята и се отдалечил.